Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— За първи път ли идвате в Съветския съюз? — попита Галя.

— Да — отговори Пиетро.

— Харесва ли ви нашият град?

— О, разбира се! Много е красив. Хубаво се живее тук.

— А какво най-много ви харесва, Пиетро? — Това вече беше Светлана, която дояждаше първата порция сладолед.

— Разбира се, че момичетата! — усмихнато възкликна той и добави: — Може би искате да чуете — метрото? Не, то също е хубаво, но на мен най-много ми харесват момичетата.

Сега последва отстъпление от туристическия стереотип.

— Имате ли много познати? — попита Светлана с едва доловимо издайничество, което впрочем Пиетро улови без много усилия.

— Много — каза той, давайки вид, че не е разбрал истинския смисъл на нейния въпрос. — Там, където работех, всички ми бяха приятели.

— А къде сте работили? — поинтересува се Галя.

— Казва се химкомбинат. Сега го построиха. Не сте ли чули?

— Да, писаха във вестниците и по телевизията го показаха.

— Аз също участвувах в строежа. Монтирах апаратура. Цяла година.

— Какъв е този комбинат?

— Ще произвежда различни торове за селското стопанство.

— Знаеш ли — каза Светлана и се обърна към Галя, — Пиетро заминава утре. Нали така, Пиетро?

— Да, за съжаление — с истинска тъга каза той. — Между впрочем, моите тукашни колеги ме наричаха Пьотр. Това по ми харесва.

— Много добре говорите руски — забеляза Галя.

— Стараех се. Аз започнах да уча руски още като студент.

— Къде сте учили?

— В Милано. Аз съм оттам.

— Имате ли голямо семейство?

— Татко, мама, сестра ми и аз. Но… — Пиетро посочи с пръст малкото магнитофонче, което държеше в ръка. — На него му е скучно, той всичко знае за мен. Хайде да поговорим за нещо по-интересно.

— Например? — попита Светлана.

— Например за вас.

— Е, какво интересно има тук! Ние никъде не сме ходили, нищо не сме видели.

— Както казват руснаците, всичко е пред вас. — Той замълча за секунда, а после се обърна към Светлана: — Аз вече имам вашия глас, но ако ви помоля за автограф?…

— Пиетро, вие какво? — Светлана се засмя. — Аз да не съм Ирина Роднина?

— Бихте ли ми изпратили някога една картичка?

— Това може.

Пиетро извади от джоба си кожено бележниче, а оттам две визитни картички.

— Заповядайте.

Светлана и Галя взеха картичките и ги сложиха в чантичките си.

— Полага се размяна — каза Пиетро.

— Ние нямаме визитни картички.

— Тогава ще запиша домашния ви адрес.

Момичетата се спогледаха и Светлана каза:

— Ако искате да ми пишете, изпратете го до магазина.

— Но аз не ви знам даже презимето. — Той като че ли беше засегнат.

— Сухова. Светлана Алексеева.

Пиетро посочи магнитофона.

— Там вече се записа. А може ли да ви изпратя нещо като подарък?

— Ами, защо! Няма нужда. По-добре вие елате.

— Аз все пак ще ви изпратя. Иска ми се да ви доставя удоволствие.

… Точно в този момент Витек видя Светлана през храстите.

— Ето я твоята Светка — посочи с ръка на оглеждащия масите Льоша. — Там има някакъв не наш…

Льоша не можеше да промени изражението на лицето си, толкова му стана неприятно. Той извади фотоапарата от калъфа.

Като се криеха зад храстите, те се добраха до масичката на Светлана на около петнадесет метра. Тук Льоша приготви апарата за снимане — постави блендата на единадесет, скорост сто, свали капачката на обектива.

Храстът, зад който се криеха, не беше много гъст. Льоша намери прозорче между клоните, завъртя резкостта, но от това положение нещо не се получаваше. Наложи се да излезе от храстите, за да щракне, но така в кадър попадна и съседната масичка. Той веднага се скри зад храста и започна да върти блендата и скоростта. Това беше изпробване на фотоапарата и първото му фотографиране в живота, макар че беше прочел инструкцията. За по-сигурно трябваше да направи няколко снимки.

Но не успя да повтори снимането.

Тъкмо беше готово всичко, изневиделица отстрани се появи един нисък чичко — Льоша не можа да го разгледа добре, — който показа някаква книжка и каза шепнешком:

— Тук не може да се фотографира.

Льоша се учуди.

— Това пък какво е?

— На вас говоря, младежо, тук не може да се фотографира. Моля да осветите филма!

— И още как! — ядоса се Льоша.

Витек показа мръсен, но затова пък много изразителен среден пръст на чичкото, дръпна Льоша за ръкава и, промъквайки се между храстите, изчезнаха.

— Льошка, хайде да ги поразвеселим — дяволито предложи Витек, когато излязоха на алеята, водеща към автобусната спирка.