Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Вера Сергеевна запали цигара — напоследък тя предпочиташе „Беломор“.

— Обърни се… Така… Чудесно…

— Дай си часовника.

Вера Сергеевна донесе златния си часовник със златната верижка — подарък от съпруга, и го сложи на ръката на дъщеря си. Светлана целуна майка си по бузата и излезе.

След петнадесет минути на вратата се звънна.

Вера Сергеевна отвори вратата. Пред нея стоеше Льоша. На гърдите му висеше фотоапарат в нов калъф, в дясната си ръка държеше бял свитък. Веселото му лице сияеше.

— Здравейте, Вера Сергеевна! Тук ли е Света?

— Добро утро, Альошенка. Ами тя излезе.

Сиянието изчезна.

— Отдавна ли?

— Току-що.

— Ха така! И нищо ли не каза?

— Каза, че имат среща с Галя. Пред пощата, в единадесет часа. Споменах й за теб, че май днес щяхте да се видите, но тя като че ли не ме чу. Ама ти влез, не стой на прага.

Льоша съвсем се начумери.

— Не, тръгвам си. Тя не каза ли къде ще ходят с Галя?

— Сладолед им се прияло. Сигурно ще поседнат в някое кафене на въздух. Днес времето е чудесно.

— Но как така? Ние тримата смятахме…

— Е, не се разстройвай, къде ще се дянат?

Льоша потупа с пръст по фотоапарата.

— Вчера го купих, исках да я снимам.

— Ще я снимаш, лятото току-що започва.

— Добре. — Той й подаде свитъка. — Тя ме помоли. Техният стенвестник. Написах заглавието.

Вера Сергеевна се почувствува неловко заради Светлана. За да го поуспокои малко, тя разви свитъка и се вгледа в голямото червено заглавие „За културно обслужване“.

— Колко хубаво си го направил! — каза тя.

Но това не го утеши.

— Извинете, Вера Сергеевна. — Като прескачаше през три стъпала, Льоша изтича по стълбата, оставяйки я на прага пред отворената врата…

Времето наистина беше чудесно. Всички вече бяха с летни дрехи, даже децата. Дворът кънтеше от детски гласове, цвърчаха птички. Небето беше ясно. Свежо зелените кестени, строени като в редица на съседната улица, която се виждаше от двора, бяха обсипани с големи бели свещи. Те блестяха под яркото слънце.

От всичко това на Льоша му стана още по-лошо. Той изгледа пейките, на които седяха бабички, играещите момичета на асфалтовата площадка, след това спря погледа си върху събралите се на купчинки малчугани, които оживено обсъждаха нещо. Сред тях забеляза шестокласника Витка, палавия, съсед по етаж. Ако Льоша не го пъдеше, той щеше постоянно да се влачи след него. Беше му безгранично предан не толкова за това, че му даваше по някой петак за кино, а заради това, че му оказа колосално доверие, като го взе за помощник, когато сглобяваше от нищо своя мотоциклет ИЖ.

Льоша излезе от входа и тихо извика:

— Витек!

Онзи мигновено чу и след секунда застана запъхтян пред Льоша, гледайки фотоапарата.

— Здрасти, Льоша! Ще фотографираме ли?

— Ти не си ли виждал Светка?

— Не. Трябва ли ти?

— Щом те питам, значи ми трябва.

Витек веднага отгатна настроението на своя благодетел и закрачи до него мълчаливо. А Льоша размисляше къде може да потърси започналата да хитрува Светка.

Миналото лято пет или шест пъти бяха ходили в различни кафенета, но тя най-много хареса „Над реката“ — така се наричаше, защото се намираше в парка, на високия бряг на реката, откъдето се виждаше осеяното с езерца и храсталаци крайбрежие. Но дотам има много да се върви, както и до пощата, където, ако не е излъгала, Светка трябва да се срещне с Галя. Затова Льоша реши да започне от пощата и да продължи нататък към реката.

Между впрочем, за разговора си с Пиетро Матинели приятелките избраха именно кафене „Над реката“, а дотам имаше само три спирки с автобус от ул. „Тургенев“, т.е. от мястото на срещата им с него.

Като стигна крайния пункт на своето търсене, Льоша намери тези, които търсеше.

Кафенето „Над реката“ беше уютно местенце. Сред голяма поляна, в която в естествен безпорядък растяха кисел трън и люляци, се намираше кръглият дървен павилион с покрив на шатра и големи разноцветни прозорци. Той е опасан с широка ивица бял речен пясък, върху който са наредени кръгли мраморни масички, а около всяка масичка — по четири светли плетени столове. Почти никога няма свободно място. Всичко това е обгърнато от кестени и покрито от синьото небе.

Върху масичката, около която седяха Светлана, Галя и Пиетро, блестяха под лъчите на слънцето разни чаши и чашки, бутилка шампанско, коняк, лимонади. Първата скованост, характерна за хора, които малко се познават и току-що са седнали на масата, вече беше преминала. Но все още разговорът се въртеше около онези стандартни въпроси, типични за всички страни по света при общуването на чужденци с местни жители. Разликата беше само в това, че Пиетро Матинели, както той самият каза на Светлана още тогава, в магазина, не е турист, а е дошъл в Съветския съюз на работа.