Олег Шмельов - Завръщането на резидента

Той излезе щастлив, Светлана искаше най-после да обърне внимание на търпеливия купувач, който през цялото това време преглеждаше каталога за грамофонни плочи, но него вече го нямаше…

Сега трябва накратко да разкажем историята на семейство Сухови.

Мъжът на Вера Сергеевна Сухова загина преди пет години. Той беше летец и работеше като изпитател в завода, в който се произвеждаха въртолети.

Вера Сергеевна не знаеше подробности около катастрофата и причините за нея. Един приятел на мъжа й, също изпитател, се опитал да й обясни как е станало. Разказвал й нещо за пределни режими на полета, на които Алексей съзнателно се решил, ядосвал се, че не е използувал единствената възможност за спасение, като напусне въртолета, но той непременно искал да го приземи. Наблегнал именно на това, че възможността е била единствена, че при случай на авария вероятността при тях да се спасят, е много по-малка, отколкото при изпитателите на обикновени самолети. Изобщо, както разбра много по-късно Вера Сергеевна, от разказа на този приятел излизаше, че Алексей сам си е виновен за всичко. От това не й стана по-леко.

Минаха пет години оттогава, но тя си спомняше добре онзи първи месец след погребението с всичките му подробности и се упрекваше учудена колко точно са се запазили в паметта й някои незначителни детайли, когато душата й се разкъсваше от мъка.

Сега тя можеше да разкаже какво беше сготвила за обяд в деня на гибелта на Алоша, какъв цвят имаше панделката на Светлана, когато се върна от училище, какво й каза съседката за самочувствието на кученцето си, как се блъскаше в стъклото една пчела — първата пролетна пчела, влетяла в прозореца.

Пълни безсмислици. Защо ли така е устроен запаметяващият апарат на човешкия мозък? Вера Сергеевна завърши медицински институт, но това не й даваше никакво предимство пред тези, които са без медицинско образование и нямат даже елементарни сведения по психология. Тя не можеше да разбере защо нищожните, недостойни дреболии се запечатват в съзнанието с неизлечими цветове, незабравими звуци и неизчезващи аромати, а най-главното, най-скъпото се е изтрило, като че ли никога не е било, Вера Сергеевна не помнеше лицето на мъжа си, не помнеше изражението му.

Може би това е защитна реакция? От гледна точка на науката за психичната дейност на човешкия мозък такова обяснение е съвсем естествено, но от това не й стана по-леко.

Понякога нощем тя мислено анализираше всяка своя постъпка през първия месец от гибелта на Алексей и безкрайно се осъждаше за проявената деловитост, оскърбяваща паметта на загиналия.

Тя продаде новичката волга, свърза се с приятелката си Нина Пескова, която живееше в град К., и с нейна помощ направи размяна на жилището без почти никаква загуба както в жилищна площ, така и в комуналните удобства. Погрижи се Светлана да завърши учебната година поне без тройка — тогава тя беше в седми клас и до края на занятията оставаха три седмици.

Като разпродаде една част от вещите, а другата, в това число и пианото на момичето, таксува по влака, в средата на юли Вера Сергеевна и Светлана заминаха за град К. Бягството от тези места, свързани с най-любимия човек на земята, стана светкавично, подобно на евакуация във военно време, за която Светлана беше чела толкова в книгите, а Вера Сергеевна я бе преживяла в четиридесет и първа като осемгодишно момиче.

Пристигайки в К., тя не тръгна да търси работа. И къде ли да отиде? С дипломата на лекар тя не работи нито ден, защото вече се беше омъжила за Алексей. Той не й позволи да работи — по-добре да си гледа Светка. За да започне сега работа като лекарка, тя трябваше отново да учи в института. Но всъщност тя не беше в състояние да работи никъде. След като успя с някаква трескава бързина да уреди преместването, тя като че ли изпадна в летаргичен сън.

Дълго, много дълго тя се беше откъснала от живота, като че ли изобщо не съществуваше. Струваше й се, че се намира в огромна тъмна зала и гледа някакъв дълъг неинтересен филм.

Нина Пескова, която пое грижата в нейния дом за пазаруването, се опитваше да размърда приятелката си, но безуспешно. Вера Сергеевна излизаше от къщи само когато трябваше да изтегли пари. Някак си машинално готвеше, переше, чистеше. И непрекъснато пушеше — първата цигара беше запалила в деня на погребението на Алексей.

Така минаха две години. Светлана премина в десети клас. Вера Сергеевна малко се интересуваше от нейното учение, въпреки че поглеждаше понякога бележника й. Никак не се огорчи, когато Светлана заряза уроците по музика.