Дийн Кунц: Чудакът Томас (Завръщането)

Събудих се и чух лекия тропот на капака на отворения прозорец, побутван от топлия вятър. Помислих си, че е Сторми, но не беше тя.

Пустинният въздух леко ухаеше на рози, но не градински, а от местните, които в Мохаве цъфтят целогодишно.

В градчето Пико Мундо вали само по време на кратката зима. Тази мека февруарска нощ обаче не беше посетена от благодатния дъжд.

Надявах се да чуя приглушения тътен на гръмотевица. Щом се бях събудил от звън, значи бях сънувал гръмотевица.

Затаил дъх, легнал, аз се вслушах в тишината и я почувствах с цялото си тяло. Будилникът на нощното шкафче показваше със светещите си цифри 2:41 часа през нощта.

За миг си помислих дали да не остана в леглото. Но вече не можех да спя така добре както когато бях по-млад. Сега съм на двайсет и една и много по-възрастен, отколкото когато бях на двайсет. Уверен, че си имам компания — двамата Елвиса, надвесени над мен, единият със самоуверена усмивка, а другият загрижен — аз седнах и светнах лампата.

В ъгъла стоеше само един Елвис — картонена фигура в естествен размер, която някога беше част от рекламния стенд за филма „Син Хавай“. С шарена хавайска риза и гирлянда от цветя, той имаше щастлив и самоуверен вид.

Назад, в далечната 1961 година, определено е имало защо да е щастлив. „Син Хавай“ беше касов хит, а албумът със същото заглавие зае първо място в музикалните класации. През същата година Елвис издаде шест златни плочи, включително и „Не мога да не се влюбя в теб“. И се беше влюбил в Присила Больо.

Не толкова щастлив, по настояване на мениджъра си Том Паркър той беше отклонил предложението за главна роля в „Уестсайдска история“ и вместо това предпочете посредствения „Следвай мечтата си“. Гладис Пресли, любимата му майчица, беше починала преди три години, а той още тъгуваше силно по нея. Елвис започна да дебелее, когато беше едва на двайсет и шест.

Картоненият Елвис е вечно усмихнат, вечно млад, никога не прави грешки и не съжалява за нищо. Непокътнат е от тъгата, отчаянието му е чуждо.

Завиждам му. Аз нямам мое картонено копие — такъв, какъвто съм бил някога и какъвто никога няма да бъда отново.

Светлината от лампата разкри присъствието на друго същество, търпеливо и едновременно отчаяно. Очевидно той ме е наблюдавал, докато спя, чакал е да се събудя.

— Здравейте, доктор Джесъп — казах аз.

Доктор Уилбър Джесъп не можеше да ми отговори. Лицето му беше изпълнено с гняв. Очите му бяха изпълнени с безнадеждност.

— Съжалявам, че е трябвало да дойдете тук — добавих.

Той стисна юмруци, но не да ме удари, а като още по-силен израз на безсилието и отчаянието си. Притисна юмруци до гърдите си.

Доктор Джесъп никога преди не беше идвал в дома ми. Знаех, че той вече не принадлежи на Пико Мундо, но отричах този факт и продължих да му говоря дори след като станах от леглото.

— Да не би да съм оставил вратата незаключена?

Докторът поклати глава. Очите му се замъглиха от сълзи, но той нито веднъж не изхленчи и не изскимтя.

Взех джинси от дрешника, нахлузих ги и казах:

— Напоследък съм станал разсеян.

Той разтвори юмруците и се втренчи в треперещите си длани. Закри лицето си с тях.

— Искам да забравя толкова много неща — продължих, докато си обувах чорапите и обувките, — но на паметта ми убягват само дреболии. Като например къде съм си оставил ключовете, заключил ли съм вратата, свършило ли ми е млякото…

Доктор Джесъп беше рентгенолог в местната болница „Каунти Дженерал Хоспитал“. Мил и тих човек, макар и преди да не е бил толкова тих.

Тъй като бях спал гол до кръста, извадих бяла тениска от чекмеджето.

Имах няколко черни тениски, но повечето ми бяха бели. В допълнение към няколкото чифта сини джинси имах и два бели панталона.

Дрешникът беше малък, но наполовина празен. Както и долните чекмеджета на тоалетното ми шкафче.

Нямам костюми. Нито вратовръзки, нито пък обувки, които трябва да се лъскат.

За студено време имам два дебели пуловера.

Веднъж в пристъп на безумие си купих плетена жилетка. Но осъзнах, че съм внесъл силен елемент на сложност в гардероба си, и още на следващия ден я върнах в магазина.