Дийн Кунц: Чудакът Томас (Завръщането)

С Дани бяхме приятели от деца, още от шестгодишни, когато открихме, че имаме общи интереси в картичките с рисунки на чудовища от дъвките. Аз размених с него марсианска стоножка, хранеща се с мозъци, за венериански метанов червей. Това скрепи приятелството ни и даде почва за дългосрочни почти братски взаимоотношения.

Бяхме привлечени един от друг и от факта, че бяхме различни, всеки по свой начин, от другите хора. Аз виждах мъртвите, преди да се пренесат в рая или ада, а Дани имаше остеогенезис имперфекта или чупливи кости.

Неговият и моят живот бяха определени и деформирани от недъзите ни. Моите деформации бяха предимно социални, неговите — повече физически.

Преди година Карол почина от рак. Доктор Джесъп го нямаше също и Дани остана сам.

Излязох от главната спалня и тихо, но забързано, се отправих по коридора към задната част на къщата. Минах покрай две затворени стаи и се насочих към отворената врата, откъдето идваше вторият източник на светлина. Стремях се да не оставям непроверено място.

След като веднъж направих грешката да гледам новините по телевизията, известно време се тревожех някой астероид да не се сблъска със Земята и да не заличи цялата човешка цивилизация в един миг. Журналистката беше казала, че е малко вероятно това да се случи, но не е невъзможно. В края на репортажа тя дори се усмихна.

Тревожех се за този астероид, докато не разбрах, че не мога да сторя нищо, за да го спра. Аз не съм Супермен, а само майстор на аламинути в грил-бар. Малко по-дълго се притеснявах за журналистката. Що за човек може да съобщи такава ужасна новина и после да се усмихне?

Ако някога отворя бяла врата и бъда прободен в гърлото — с железен шиш или каквото и да е друго — то сигурно ще е от ръката на телевизионна говорителка.

Приближих следващата отворена врата, прекрачих прага. Нито жертва, нито убиец.

Нещата, за които се тревожим най-много, никога не са тези, които пряко ни засягат. Винаги ни забиват най-коварно ножа в гърба, когато гледаме в съвсем друга посока.

Без съмнение това беше стаята на Дани. На стената зад неоправеното легло беше залепен плакат на Джон Мерик, истинския Човек-слон.

Дани имаше чувство за хумор по отношение на вродените деформации — повечето на крайниците. Той изобщо не приличаше на Мерик, но Човекът-слон си беше негов герой.

„Показвали са го навред като някакъв изрод — ми каза веднъж Дани. — Жените припадали при вида му, децата се разплаквали, силни мъже се разтрепервали. Мразели го и го ругаели. Но век по-късно по неговата биография беше направен филм и всички знаем името му. Кой знае по име онзи негодник, който го е притежавал и го е показвал по панаирите? Или имената на онези, които са припадали, плакали, треперели? Те отдавна са в земята, а той е безсмъртен. Освен това, когато е бил на показ, е носел на главата си готино наметало.“

По другите стени имаше плакати на непреходната сексбогиня Деми Мур, която в момента беше още по-прелъстителна, отколкото в серията реклами на „Версаче“.

Двайсетгодишен, метър и четирийсет и пет, макар да твърдеше, че е с пет сантиметра по-висок, прегърбен от ненормалния растеж на костите, което понякога се случваше, докато лекуваха честите му счупвания, Дани живееше скромно, но имаше велики мечти.

Когато отново излязох в коридора, никой не ме прободе. Не го очаквах, но точно когато не го очакваш, е най-вероятно да се случи.

Дори и пустинният вятър да продължаваше да бушува навън, аз не го чувах зад дебелите стени на къщата, която в своя покой и хладина, с мириса на кръв, наподобяваше гробница.

Реших да не бавя повече обаждането до Портър. Излязох в коридора на втория, етаж, натиснах 2 на мобилния телефон и зачаках сигнал.

Когато той вдигна след второто позвъняване, гласът му звучеше така, сякаш е бил буден и преди да го потърся.

Застанал нащрек за появата на обезумяла телевизионна говорителка, аз заговорих тихо:

— Сър, извинете, че ви събудих.

— Бях буден. Седях с Луис Ламур.

— Писателят? Мислех, че е мъртъв.

— Мъртъв е като Дикенс и Марк Твен. Само не ми казвай, че пак си попаднал в неприятности, синко.

— Не се стремя съзнателно към неприятности, сър, вината не е моя. По-добре елате в къщата на доктор Джесъп.

— Надявам се да е само обир.

— Убийство. Трупът на Уилбър Джесъп е на пода в спалнята. Доста е сериозно.

— Къде е Дани?

— Мисля, че е отвлечен.

— Саймън.

Полицейският началник имаше предвид Саймън Мейкпийс — първия съпруг на Карол, бащата на Дани. Той беше пуснат от затвора преди четири месеца, след като беше излежал шестнайсетгодишна присъда за убийство по особено жесток начин.