Дийн Кунц: Чудакът Томас (Завръщането)

Външната врата беше открехната.

Обърнах се и видях, че доктор Джесъп предпочита да блуждае в двора, вместо да влезе в къщата.

Раните му бяха изчезнали. Изглеждаше така, както го беше заварила смъртта. И беше уплашен.

Преди да си отидат от този свят, дори мъртвите изпитват страх. Мислите си, че няма какво да губят, но понякога те са разтърсвани от тревоги — не за това, което ги чака в отвъдното, а за тези, които са оставили тук.

Бутнах вратата и тя се отвори плавно и тихо, като добре смазан механизъм на ловен капан.

Крушките в посребрените аплици — имитации на свещници, разкриха в коридора бели врати, всичките затворени, и стълби, водещи нагоре към мрака.

Мраморният под във фоайето беше чисто бял и сякаш беше мек като облак. Рубинено-сапфиреният персийски килим като че беше увиснал във въздуха подобно на вълшебно такси, очакващо пътник, любител на приключенията.

Прекрачих прага и стъпих върху облачния под. Килимът под краката ми остана неподвижен.

В подобна ситуация обикновено ме теглеше към затворени врати. През годините няколко пъти по време на поредното търсене ми се беше присънило, че се отваря бяла врата и нещо остро и студено ме пробожда в гърлото.

Винаги се събуждам, преди да умра, грачейки все едно, че съм още прободен. След това вече не мога да заспя, колкото и ранен да е часът.

Не смятам съновиденията си за знамения. Например никога не съм яздил слон гол, докато се любя с Дженифър Анистън.

Изминаха седем години, откакто ми се яви тази паметна нощна фантазия. Тогава бях четиринайсетгодишно момче. След толкова много време вече съм загубил надежда, че сънят с Анистън някога ще се сбъдне.

Но съм сигурен, че сценарият с бялата врата рано или късно ще ме сполети. Не знам дали просто ще ме ранят, ще ме осакатят за цял живот или ще ме убият.

Сигурно си мислите, че при това положение избягвам белите врати. Така щях да постъпя, ако не бях разбрал, че съдбата не може да се избегне или да се заобиколи. Цената, която платих за този урок, превърна душата ми в празна кесия само с две-три монети на дъното.

Предпочитам да ритна вратата и да посрещна онова, което ме чака вътре, отколкото да се обърна и да си тръгна. ИМ след това да остана до края нащрек — за всяко изскърцване на дръжка или врата зад гърба ми.

В този случай вратите не ме привлякоха. Интуицията ме поведе нагоре към стълбите.

Единствената бледа светлина в тъмния коридор на втория етаж идваше от две стаи.

Не бях сънувал нищо драматично за отворени врати. Влязох в първата без колебание и се озовах в спалня.

Кръвта от насилствена смърт потриса дори онези, които са свикнали с гледката й. Червените пръски, капки, локви и дири създават неопределени Роршахови фигури, в които човек разчита само едно значение: че съществуванието му е уязвимо и че наистина е смъртен.

Отчаяните алени отпечатъци от длани на стената бяха езикът на знаците, използван от жертвата: „Пощади ме, помогни ми, не ме забравяй, отмъсти за мен.“

На пода, близо до основата на кревата, лежеше трупът на доктор Уилбър Джесъп, силно размазан и обезобразен.

Обруганата плът действа депресиращо и угнетяващо дори и на тези, които знаят, че тялото е само съд и че есенцията на човек е в духа.

Този свят, който има потенциала да е рай, в действителност е ад преди ада. Чрез нашата надменност и самолюбие сами сме го превърнали в такъв.

Вратата на съседната баня беше полуотворена. Побутнах я с крак.

Макар и затъмнена от изцапания с кръв абажур, светлината от лампата в спалнята не разкри нищо необичайно в банята.

Тъй като си давах сметка, че съм на местопрестъпление, не се докоснах до нищо. Стъпвах внимателно, за да запазя уликите. Някои смятат, че убийството се корени в алчността, но самата алчност рядко мотивира един човек да извърши убийство. За повечето покушения над личността причината, колкото и зловеща да е тя, е една и съща: хората, заслепени от насилие, убиват онези, на които завиждат и на които мечтаят да приличат.

Това не е само голямата трагедия на човешкото съществувание, но и естеството на политическата история на света.

Здравият разум, а не свръхестествена сила, ми подсказа, че в случая убиецът е мечтаел за щастливия брак, на какъвто доктор Джесъп се радваше доскоро. Преди четиринайсет години рентгенологът се беше оженил за Карол Мейкпийс. Бяха родени един за друг.

Карол имаше седемгодишен син, Дани, и доктор Джесъп го осинови.