Дийн Кунц: Чудакът Томас (Завръщането)

Моят приятел и духовен учител Осуалд Бун ме беше предупредил, че стилът ми на обличане представлява сериозна заплаха за производителите на конфекция.

Неведнъж бях забелязвал, че дрехите в гардероба на Ози са с такива огромни размери, че щях да се загубя в тях.

Доктор Джесъп беше бос, с памучна пижама, измачкана от въртенето в леглото.

— Сър само ако можехте да кажете нещо. Много бих искал да ви чуя.

Вместо да заговори, рентгенологът свали ръцете си от лицето, обърна се и излезе от спалнята ми.

Погледнах стената над леглото. Там, окачено в рамка, виси картонче от машина за предсказване на бъдещето. От онези машини, дето ги има по панаирите и увеселителните паркове. На него пишеше СЪДЕНО ВИ Е ЗАВИНАГИ ДА СТЕ ЗАЕДНО.

Всяка сутрин аз започвам деня си с четенето на тези думи. Всяка вечер, преди да заспя, ако сънят изобщо ме споходи, ги препрочитам отново по няколко пъти.

Вярвам, че в живота има определен смисъл. Както и в смъртта.

Взех мобилния си телефон от нощното шкафче. Първият запаметен номер е на шериф Уайът Портър, шеф на полицейския участък в Пико Мундо. Вторият е домашният му номер. Третият — на мобилния му телефон.

Често звънях на Уайът Портър посред нощ и го виках да дойде.

Включих лампата в хола и открих, че доктор Джесъп е стоял в тъмното, сред преоценените мебели, с които беше обзаведено жилището ми.

Когато отидох до външната врата и я отворих, той не ме последва.

Макар че беше дошъл да търси помощта ми, не можеше да намери у себе си кураж за онова, което предстоеше.

Под червеникавата светлина на старата бронзова лампа с обшит с мъниста абажур жалката мебелировка — старомодните фотьойли, тумбестите викториански табуретки, репродукциите на Максфийлд Париш, карнавално шарените стъклени вази — очевидно го привличаше.

— Не се обиждайте, но мястото ви не е тук — казах.

Доктор Джесъп ме погледна смирено.

— Това място е изпълнено с минало. Има място за мен и Елвис, за спомени, но не и за друг.

Излязох в коридора и затворих вратата.

Апартаментът ми заедно с още един се намира на първия етаж на преустроена викторианска сграда. Някога в тази къща беше живяло само едно семейство, но и сега си има своя чар.

Години наред живях под наем в стая над един гараж. Леглото ми беше само на метър-два от хладилника. Тогава животът беше по-прост, а бъдещето — предвидимо.

Смених стаята за този апартамент не защото ми трябваше повече пространство, а защото завинаги ще принадлежа на това място.

Вратата на къщата беше остъклена. Нощта навън изглеждаше чиста и ясна, подредена и разбираема.

Когато излязох на външната площадка, нощта се оказа като всички останали: дълбока, загадъчна, застинала в готовност всеки момент да се превърне в хаос.

От стълбите към пътеката, оттам — към тротоара. Огледах се за доктор Джесъп, но не го видях никъде.

В пустинните възвишения, които са се прострели далеч на изток от Пико Мундо, зимата може да бъде много студена. Докато в ниската пустиня нощта е топла дори през февруари. Лавровите дървета шептяха и въздишаха на галещия ги вятър, а мушичките се тълпяха около уличните лампи.

В околните къщи беше тихо, а прозорците им бяха тъмни. Кучетата не лаеха. Совите не се обаждаха. По улиците нямаше пешеходци, нито коли. Всичките жители на градчето сякаш се бяха пренесли на небето и бяха оставили само мен да понеса царството на ада на земята.

Когато стигнах до ъгъла, доктор Джесъп се присъедини към мен. Пижамата и късният час предполагаха, че е дошъл в апартамента ми от неговия дом на Джакаранда Уей, на пет пресечки на север от къщата, в която живея, в по-хубав квартал от моя. Сега ме поведе натам. Можеше да лети, но се влачеше като охлюв. Аз се затичах и се оказах далеч пред него. Въпреки че изтръпвах при мисълта какво бих могъл да видя, исках да свърша по-бързо с това. Знаех само, че нечий живот е в опасност.

На средата на пътя се сетих, че можех да взема шевролета. Откакто имах шофьорска книжка, през повечето време не разполагах със собствена кола, а заемах от приятели, ако ми потрябваше. Миналата есен наследих „Шевролет Камаро Берлинета Купе“, модел 1980 година.

Често забравям, че вече имам автомобил. Когато мисля прекалено много за возилото, притежанието на няколкото тона желязо ме потиска. И тъй като се стремя да не мисля за колата, често забравям, че я имам.

Тичах под осеяното с кратери лице на сляпата луна.

Къщата на Джесъп на Джакаранда Уей е в южняшки стил от бели тухли и с елегантни орнаменти. До нея се издига чудата викторианска постройка с толкова много декоративни елементи, че наподобява сватбена торта. От другата страна пък има сграда, която може да се оприличи на барок, но е доста грозна.