Дийн Кунц: Бруно

Все още бях в леглото след прекараната нощ в компанията на половин бутилка качествено шотландско уиски и една блондинка на име Силвия, която хич не се беше представила зле. Никой обаче не може да се прокрадва и да ме дебне, без значение колко съм уморен. Човек трябва да спи изключително леко, ако иска да се задържи в занаята. Чух стъпките близо до леглото си и в следващия миг вече посягах под възглавницата за моя колт 38-и калибър.

Ако не бях празнувал успешното приключване на поредния случай, пердетата и щорите нямаше да бъдат спуснати. Обаче за жалост бяха и аз не виждах нищичко.

Стори ми се, че чух стъпки в коридора към всекидневната, но не бях сигурен. Измъкнах се от леглото и внимателно огледах помещението. Кадифен полумрак, никакъв натрапник. Излязох на пръсти в коридора. Нямаше жива душа.

Тогава съвсем ясно чух как железният лост на вертикалната брава, монтирана на входната ми врата, се измъква от гнездото си в пода. Вратата се отвори и се затвори, и в следващия момент стъпките отекнаха във фоайето, а после изтрополяха надолу по стълбището.

Влетях във всекидневната и тъкмо щях да изляза в антрето, когато се сетих, че съм по долни гащи. Не живея в сграда, където на някого би му пукало особено, ако съм по бельо — боже, комшиите ми дори не биха забелязали — но все пак ми е приятно да си мисля, че нивото ми е по-високо от това на безмозъчните отрепки, които наричам „свои съседи“.

Запалих лампите и видях, че вертикалната брава е отключена. Върнах лоста обратно на мястото му.

Внимателно претърсих апартамента — от клозета до скрина, където държах чаршафите си. Нямаше никакви бомби или други опасни устройства — поне доколкото можех да видя. Проверих спалнята два пъти, тъй като това бе мястото, където бях чул стъпките за пръв път, но помещението беше чисто. Направих си кафе. Първата глътка беше толкова отвратителна, че излях половината в мивката, чудейки се дали ще успее да се провре през старата канализация, без да я задръсти, след което допълних остатъка с малко превъзходно бренди. Така беше по-добре. Моята закуска.

И така, стоях си аз по гащи на студения кухненски под, загрявах вътрешностите си с алкохол и се чудех кой ли бе проникнал в жилището ми и защо.

Тогава ме осени една неприятна мисъл. Когато натрапникът си отиде, той издърпа лоста на бравата от гнездото му в пода. Това означаваше или че е влязъл в апартамента ми през прозореца, или че е минал през вратата и е спуснал резето след себе си. Последната идея беше абсурдна. Никой няма да тръгне да си усложнява измъкването, ако работата загрубее.

Обиколих и проверих всички прозорци. Както винаги бяха затворени. Дори огледах и прозорчето на банята, което има решетки и гледа към една гола стена осем етажа над улицата. През нито един от прозорците не се бе промъквал натрапник.

Ударих се по челото, сякаш така можех да изкопча някаква гениална мисъл и да разнищя мистерията. Обаче нищо не измислих. Реших да си взема душ и да се приготвя за деня.

Може би имах халюцинации. Никога не съм изпитвал онова, което скъпоструващите психиатри наричаха „посткоитуална депресия“. Навярно ставаше въпрос точно за това. В крайна сметка никой не влиза в апартамента ти, успявайки да постигне невъзможното — да отвори безшумно специалната брава на вратата — след което да се промъкне в спалнята ти само за да те разгледа, а после да си тръгне. А и никой от враговете ми не би изпратил подире ми убиец, който би се паникьосал, след като е стигнал толкова далеч.

Привърших с душа към четири и половина и направих упражненията си докъм пет. После отново си взех душ — студен този път — изтърках се енергично, сресах в някакво подобие на прическа рошавата четка, която ми служеше за коса, и се облякох.

Някъде към пет и половина вече се бях напъхал в едно кръчме на Ейс-Спот, а Дороти, сервитьорката, сложи едно уиски с вода пред мен. Миризмата на алкохола ме удари директно в носа.

— Какво да бъде, Джейк? — попита тя.

Гласът й звучеше като трошене на стъкло.

Поръчах бифтек с яйца и двойна порция пържени картофки, след което изстрелях следния въпрос:

— Някой да е разпитвал за мен, Дори?

Тя написа половината от въпроса в тефтерчето си, преди да разбере, че вече бях приключил с поръчката. Някога Дороти е била доста хубавичка уличница, но едва ли някой би казал, че се е славела с ум.

— Не и мен — каза тя. — Ще попитам Бени.