Дийн Кунц: Служители на Здрача

Това започна при слънчево време, а не в тъмна бурна нощ.

Тя не беше подготвена за него, не беше нащрек. Кой би очаквал неприятност в един хубав неделен следобед като този?

Небето беше ясно и синьо. Беше изненадващо топло за края на февруари, дори в Южна Калифорния. Духаше лек ветрец, изпълнен с аромат на цветя. Беше един от онези дни, в които на всеки изглеждаше съдено, че ще живее вечно.

Кристин Скавело беше отишла на Сауд Коуст Плаца в Коста Меса, за да напазарува някои неща и беше взела Джоуи със себе си. Той харесваше големия търговски център. Бе омаян от потока, изливащ се от едното крило на сградата по средата на алеята за разходка над един малък водопад. Той се интересуваше също от стотиците дървета и растения, които растяха на закрито и беше роден да наблюдава хора. Но най-много от всичко харесваше въртележката в централния двор. Срещу едно возене на въртележката той щеше да се мъкне щастлив и спокоен с Кристин по време на нейното два-три часово пазаруване.

Джоуи беше добро дете. Най-доброто. Той никога не хленчеше, никога не избухваше и никога не се оплакваше. Затворен у дома през някой дълъг и дъждовен ден, той можеше да се забавлява часове наред, без нито веднъж да се отегчи, нито да стане неспокоен или раздразнителен, както повечето деца.

На Кристин понякога й се струваше, че Джоуи е един малък възрастен мъж в тялото на едно шестгодишно момче. От време на време, той изричаше най-учудващи за възрастта си неща, обикновено имаше търпението на възрастен човек и често разсъждаваше твърде умно за годините си.

Но в останалото време, особено когато питаше къде е неговият баща или защо неговият баща си е отишъл (или дори когато не питаше нищо, а просто стоеше с въпроса, трепкащ в очите му), той изглеждаше така невинен и крехък, така сърцераздирателно уязвим, че тя трябваше просто да го сграбчи и прегърне.

Понякога прегръдката не беше само израз на нейната любов към него, а също и избягване на въпроса, който той бе повдигнал. Кристин никога не намери начин, по който да му разкаже за неговия баща и това беше една тема, която желаеше той просто да изостави, докато тя не бъде готова да я постави на разглеждане. Джоуи беше твърде млад, за да разбере истината, а тя не желаеше да го лъже (във всеки случай, не твърде безочливо) или да прибягва до ефектни евфемизми.

Джоуи беше я попитал за своя баща само преди два часа по пътя към алеята за разходка.

— Миличък, твоят баща просто не беше готов да поеме отговорността да има семейство — беше му отговорила тя.

— Не ме ли е харесал?

— Той никога дори не те е виждал. Как тогава би могъл да не те харесва? Той си отиде преди ти да е родиш.

— Така ли? Как бих могъл да се родя, ако той не е бил тук? — бе попитало скептично момчето.

— Това е нещо, което ще учиш в училище в часовете по полова просвета — бе отвърнала развеселена тя.

— Кога?

— О, предполагам, че след около шест или седем години.

— Това време е твърде дълго за чакане — бе казал с въздишка Джоуи. — Обзалагам се, че той не ме е харесал и затова си е отишъл.

— Избий си веднага тази мисъл от главата, захарче — бе казала тя, мръщейки се. — Аз бях тази, която твоят баща не харесваше.

— Теб? Той не е харесвал теб?

— Точно така.

Джоуи беше вървял мълчаливо известно време и накрая беше казал:

— О, ако не те е харесвал, той трябва да е бил просто голям глупак.