Дийн Кунц: Служители на Здрача

— Ти си забележителна майка.

Той включи радиото и си затананика радостно с музиката по целия път до Баскин-Робинс.

Кристин продължи да поглежда в огледалото за задно виждане. Никой не ги следваше. Тя беше сигурна в това. Но, все пак, продължи да поглежда.

След една лека вечеря на кухненската маса с Джоуи, Кристин отиде в своя кабинет, за да се захване с изостаналата канцеларска работа. Тя и Вал Гарднър притежаваха един магазин за хранителни стоки, наречен Уайн & Дайн, в Нюпорт Бийч, където продаваха луксозни вина, хранителни специалитети от цял свят, висококачествени домакински принадлежности за готвене и някои вносни уреди като машини за макарони и кафемашини. Магазинът работеше вече шеста година и се ползваше с добро име. Всъщност, той носеше значително по-голяма печалба, отколкото Кристин или Вал смееха да се надяват, когато за пръв път се захванаха с бизнес. Сега те планираха да отворят втори магазин това лято и после, по някое време следващата година, и един трети в Уест Лос Анджелис. Техният успех беше вълнуващ и ги удовлетворяваше, но бизнесът отнемаше все по-голяма част от времето им. Това не беше първата неделна вечер, в която се занимаваше с канцеларска работа.

Кристин не се оплакваше. Преди Уайн & Дайн тя бе работила като келнерка шест дни седмично, заемайки едновременно две работни места: четиричасова обедна смяна в един крайпътен ресторант и шестчасова вечерна смяна в един средно скъп френски ресторант „Ше Лавел“. Тя беше вежлива и внимателна келнерка, изпълняваше бързо поръчките и бакшишите бяха добри в крайпътния ресторант и отлични в „Ше Лавел“, но след няколко години работата я изтощи и състари: шестдесетчасовите работни седмици; помощник-келнерите, които често идваха на работа така натъпкани с наркотици, че тя трябваше да ги прикрива и върши работа за двама; развратните момчета, които обядваха в крайпътния ресторант, и които биваха груби, противни и застрашително настойчиви, но трябваше да бъдат отблъсквани с кокетиране и добро настроение заради бизнеса. Кристин прекарваше така много часове на крака, че в почивния си ден тя не правеше нищо друго, освен да седи, вдигнала болящите я крака върху един диван, докато четеше неделните вестници, обръщайки специално внимание на финансовия раздел и мечтаейки да има един ден свой собствен бизнес.

Благодарение на бакшишите и защото живееше скромно (дори две години изкара без кола), тя успя накрая да задели достатъчно пари настрана, за да плати за едно едноседмично пътешествие до Мексико на борда на луксозния лайнер „Ацтек Принсес“ и да й останат достатъчно пари, за да осигури половината от средствата, с които тя и Вал бяха отворили своя магазин за хранителни стоки. Пътешествието и магазинът коренно промениха нейния живот.

И ако прекарването на твърде много вечери в канцеларска работа беше по-добро от работата й като келнерка, то беше неизмеримо по-добро от двете години от живота й, който предшестваха нейната работа в крайпътния ресторант и в „Ше Лавел“. Загубени Години. Ето как мислеше тя за онова време, останало сега далеч в миналото: Мрачните, мизерните, тъжните и глупавите Загубени Години.

В сравнение с този период от нейния живот, канцеларската работа беше едно удоволствие, една наслада, един същински карнавал на забавата.

Кристин беше седяла на бюрото си повече от един час, когато установи, че Джоуи е изключително тих, откакто е влязла в кабинета си. Разбира се, той никога не е бил шумно дете. Често се забавляваше сам с часове без да вдига никакъв шум. Но след изнервящата среща със старицата този следобед, Кристин все още беше малко напрегната и дори тази съвършено обичайна тишина внезапно й се стори странна и застрашителна. Тя не беше точно уплашена. Само неспокойна. Ако нещо се случеше на Джоуи…

Кристин остави писалката, изключи тихо бръмчащата сметачна машина и се вслуша.

Нищо.

В паметта си като ехо тя можеше да чуе гласа на старицата: „Той трябва да умре, той трябва да умре…“

Кристин стана, напусна кабинета, прекоси бързо всекидневната и тръгна по коридора към стаята на момчето.

Вратата беше отворена, лампата запалена, а той беше там, в безопасност, играещ на пода с тяхното куче Бренди, един миловиден и безкрайно търпелив златист ретривър 1 1 Порода ловджийски кучета. — Б.пр. .

— Хей, мамо, искаш ли да играеш с нас на „Звездни войни“? Аз съм Хан Соло, а Бренди е моя приятел, Чубака дъ Ууки. Ти можеш да бъдеш принцесата, ако искаш.