Дийн Кунц: Служители на Здрача

Бренди седеше в средата на пода между леглото и плъзгащите се врати на шкафа. На главата му беше килната бейзболна шапка, с надпис „Завръщането на джедаите“, а дългите му космати уши стърчаха встрани от нея. Джоуи беше препасал на кучето един патрондаш с пластмасови патрони плюс един кобур, с пластмасов бластер. Пъхтейки, с блеснали очи, Бренди понасяше с лекота всичко това. Той дори изглежда се усмихваше.

— Той играе ролята на великия Ууки — каза Кристин.

— Искаш ли да играеш?

— Съжалявам, момчето ми, но имам да върша ужасно много работа. Аз просто минах да видя, дали… дали си окей.

— Ами, случи се, че ние за малко щяхме да бъдем дезинтегрирани от един боен кораб на империята — каза Джоуи, — но сега сме окей.

Бренди изсумтя в знак на съгласие.

— Внимавай за Дарт Вейдър — предупреди тя с усмивка.

— О, да, разбира се, винаги. Ние ще бъдем свръхпредпазливи, защото знаем, че той е някъде в тази част на галактиката.

— Ще те видя след малко.

Кристин успя да направи само една крачка към вратата, преди Джоуи да я попита:

— Мамо? Страхуваш ли се, че лудата стара дама може да се появи отново?

Кристин се обърна към него.

— Не, не — отвърна тя, макар че точно това беше в ума й. — Невъзможно е тя да знае кои сме или къде живеем.

Очите на Джоуи блестяха с един по-ярък нюанс на синьото от обикновено. Те срещнаха непоколебимо нейните очи, а в тях се четеше безпокойство.

— Аз й казах моето име, мамо. Помниш ли? Тя ме попита и аз й го казах.

— Само твоето първо име.

— Така ли постъпих? — попита той и се намръщи.

— Ти каза само „Джоуи“.

— Да. Точно така.

— Не се безпокой, миличък. Ти никога няма да я видиш отново. Всичко е минало. Тя беше просто една тъжна старица, която…

— Ами нашият регистрационен номер?

— Какво за него?

— Ами, виждаш ли, ако тя е взела номера, може би има някакъв начин, по който да може да го използва. Да открие кои сме ние. Както понякога правят в детективските филми по телевизията.

Тази възможност смути Кристин, но тя каза:

— Съмнявам се в това. Мисля, че само полицаи могат да проследят един собственик на кола по регистрационния номер.

— Но просто, може би — каза с безпокойство момчето.

— Ние така бързо се изхвръкнахме от нея, че тя не е имала време да запомни номера. Освен това, тя беше истерична. Мисълта й не беше достатъчно бистра, за да изследва табелката с номера. Както вече ти казах, всичко е минало и свършено. Наистина. Окей?

Той се поколеба за момент, после каза:

— Окей. Но, мамо, аз мислех…

— Какво?

— Тази луда стара дама… би ли могла да бъде… вещица?

Кристин почти се засмя, но видя, че Джоуи говори сериозно. Тя потисна всяко доказателство за своята развеселеност и прие сериозно изражение, което пасваше на замисления поглед на лицето му.

— О, сигурна съм, че тя не беше вещица — каза Кристин.

— Нямам предвид като Баба Яга. Имам предвид истинска вещица. Една истинска вещица не се нуждае от нашия регистрационен номер. Нали разбираш? Тя не се нуждае от каквото и да е. Просто би ни подушила. В цялата вселена няма място, където да можеш да се скриеш, когато те преследва една вещица. Вещиците имат магически сили.

Джоуи или беше вече сигурен, че старицата е вещица, или бързо се убеждаваше в това. И в двата случая той напразно се плашеше, защото, в края на краищата, те наистина никога нямаше да я видят отново.

Кристин си спомни как странната жена беше се прилепила към тяхната кола, как дърпаше рязко дръжката на заключената врата, как се движеше заедно с нея, докато те се измъкваха и как тя крещеше безумни обвинения срещу тях. Очите и лицето й излъчваха едновременно ярост и една тревожна сила, която правеше да изглежда, като че ли тя наистина можеше да бъде в състояние да спре Файърбърда с голите си ръце. Вещица ли? Че едно дете можеше да си помисли, че тя притежава свръхестествени сили беше определено разбираемо.

— Една истинска вещица — повтори Джоуи с треперещ глас.

Кристин чувстваше, че трябва веднага да прекъсне тази линия на мислене, преди да са го обзели мисли за вещици. Миналата година в продължение на почти два месеца той беше сигурен, че една магическа бяла змия (като тази, която беше видял в един филм) се крие в неговата стая и го чака да заспи, така че да може да се плъзне към него и го ухапе. Тя трябваше да стои при него всяка вечер, докато заспи. Често когато Джоуи се събудеше посред нощ, Кристин трябваше да го взема в нейното легло, за да го успокои. Тя беше преодоляла случая със змията в същия ден, когато бе решила да го води на детски психолог. По-късно Кристин беше отменила записания час. След като бяха минали няколко седмици и Кристин беше сигурна, че споменаването на змията няма да го накара да започне отново да мисли за нея, тя го запита какво се беше случило с нея. Той изглеждаше учуден и беше казал: