Дийн Кунц - Служители на Здрача

Джоуи седеше в леглото, притискайки глава към таблата, сякаш се опитваше да мине през нея и да се плъзне по магически начин в стената зад нея, където да може да се скрие. В ръцете си стискаше усукани части от чаршафа и одеялото. Лицето му беше бледо.

Бренди беше при прозореца с предните лапи върху перваза. Той лаеше по нещо в нощта отвъд стъклото. Когато Кристин влезе в стаята, кучето спря да лае, отиде до леглото и погледна въпросително Джоуи, сякаш търсеше указания.

— Там, отвън, имаше някой — каза момчето. — Гледаше вътре. Това беше тази луда стара дама.

Кристин отиде до прозореца. Жълтеникавата светлина от уличната лампа при ъгъла не стигаше далеч. Въпреки че на небето имаше луна, тя хвърляше само слаба млечнобяла светлина, която правеше тротоарите да изглеждат като покрити със захарна глазура и посребряваше паркираните по улицата коли, но разкриваше малко от тайните на нощта. Тревната площ и храстите лежаха потънали в дълбока тъмнина.

— Тя още ли е там? — попита Джоуи.

— Не — отвърна Кристин.

Тя се отвърна от прозореца, отиде при него и седна на ръба на леглото му.

Той все още беше бледен. Трепереше.

— Миличък, сигурен ли си… — започна Кристин.

— Тя беше там!

— Какво точно видя?

— Лицето й.

— На старицата?

— Да.

— Сигурен ли си, че е била тя, а не някой друг?

— Тя беше — кимна той.

— Там, навън е толкова тъмно. Как би могъл да виждаш достатъчно добре, за да…

— Аз видях някой при прозореца, просто сянка на лунната светлина. Тогава запалих лампата и това беше тя. Можах да видя. Това беше тя.

— Но, миличък, аз мисля, че няма никакъв начин, по който да може да ни проследи. Аз зная, че не може. И няма начин, по който би могла да научи къде живеем. Във всеки случай, не така скоро.

Джоуи не каза нищо. Той само се взря в своите стиснати юмруци и бавно пусна чаршафа и одеялото. Дланите му бяха потни.

— Може би ти си сънувал нещо, а? — попита Кристин.

Джоуи поклати енергично глава.

— Понякога — каза тя, — когато се събудиш от някакъв кошмар, ти, просто за няколко секунди, можеш да бъдеш един вид объркан относно това, кое е действителност и кое е само част от съня. Разбираш ли? Всичко е наред. На всекиго се случва, от време на време.

— Не беше нищо подобно, мамо — отвърна Джоуи, гледайки я в очите. — Бренди започна да лае. Тогава аз се събудих и лудата стара дама беше при прозореца. Ако това е било просто сън… тогава по какво лаеше Бренди? Той не лае просто, за да се слуша. Никога не го прави. Ти го познаваш.

Тя погледна Бренди, който беше легнал на пода до леглото и започна отново да изпитва безпокойство. Накрая стана и отиде до прозореца.

Навън в нощта имаше много места, които бяха плътно обхванати от мрака, места, където един човек, който дебне, би могъл да се скрие и да чака.

— Мамо?

Кристин го погледна.

— Това не е както преди — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Това не е една въображаема бяла змия под леглото ми. Това е нещо истинско .

Внезапен порив на вятъра мина по стрехите и предизвика тракането на една откачена водосточна тръба.

— Ела — подкани го Кристин, протягайки му ръка.

Джоуи слезе от леглото и тя го заведе в кухнята.

Бренди го последва. Той застана за момент на прага, удряйки с рунтавата си опашка двете страни на касата на вратата, после влезе вътре и се сгуши в един ъгъл.

Джоуи седна на масата. През гърдите на синята му пижама с големи червени букви беше написано „ПАТРУЛ НА САТУРН“. Той гледаше тревожно в прозорците над мивката, докато Кристин телефонираше на полицията.

Двамата полицейски служители стояха на входа и слушаха вежливо, докато Кристин стоеше в рамката на отворената входна врата с Джоуи до себе си и разказваше своята история, в която имаше малко за казване. По-младият от двамата мъже, полицаят Статлър, се усъмни в казаното и побърза да заключи, че дебнещият човек е само продукт на въображението на Джоуи, но по-възрастният мъж, полицаят Темпълтън, оправда безпокойството им. По негово настояване той и Статлър изразходваха десет минути в претърсване на имота със своите джобни фенерчета. Те прегледаха храстите, обиколиха къщата, провериха гаража и дори погледнаха в съседските дворове. Не намериха никой.

Когато се върнаха при входната врата, където чакаха Кристин и Джоуи, на Темпълтън изглежда му се искаше по-малко да вярва на тяхната история, отколкото преди няколко минути.

— Ами, мисис Скавело — каза той, — ако тази старица е била тук наоколо, то тя вече си е отишла. Тя или е нямала никакви лоши намерения… или, може би, е избягала от страх, когато е видяла патрулната кола. Вероятно и двете. Тя сигурно е безобидна.