Дийн Кунц - Служители на Здрача

Той не се хвана на въдицата. Просто се взираше през прозореца. Неподвижен. Мълчалив.

— Или бих могла да сложа една от твоите стари обувки в микровълновата печка и да я сготвя вкусно за теб. Какво ще кажеш за това? Няма нищо така добро за закуска, като една стара обувка. Ммммммм! Истинска наслада!

Той не каза нищо.

Тя извади тостера от шкафа, постави го на плота до микровълновата печка и го включи. Внезапно установи, че момчето не беше само в лошо настроение. Нещо не беше в ред.

— Миличък? — повика го Кристин, взирайки се в тила му.

Джоуи тихо, приглушено извика.

— Миличък, какво не е в ред?

Най-после той се отвърна от прозореца и я погледна. Разрошената му коса висеше надолу и влизаше в очите му, които я гледаха със странно и мрачно изражение, което беше така непоколебимо за едно шестгодишно дете, че Кристин получи сърцебиене. На бузите му блестяха сълзи.

Кристин бързо отиде до него и хвана ръката му. Тя беше студена.

— Какво ти е, скъпи? Кажи ми.

Той избърса зачервените си очи със свободната ръка. Носът му беше сополив и Джоуи го изтри с ръкав.

Беше така бледен.

Каквото и да не беше наред, то не беше нещо обикновено. Кристин почувства това и устата й пресъхна от страх.

Джоуи се опита да говори, но не можа да произнесе дори една дума. Той посочи вратата на кухнята, пое дълбоко дъх на пресекулки, започна да трепери и накрая каза:

— В-в-входът.

— Какво искаш да кажеш за входа?

Той не беше в състояние да й каже.

Мръщейки се, тя отиде до входната врата, поколеба се и после я отвори. Кристин ахна и се олюля от гледката, която я очакваше.

Бренди. Неговото рунтаво златисто тяло лежеше на края на входната площадка близо до стълбите, а главата му лежеше непосредствено до вратата, при краката й. Кучето беше обезглавено.

Кристин и Джоуи седяха на бежовото канапе във всекидневната. Момчето повече не плачеше, но все още изглеждаше шокирано.

Полицаят, попълващ протокола, офицерът Уилфорд, седеше в едно от креслата стил Кралица Ана. Той беше висок и плещест, с груби черти, рунтави вежди и много самонадеян. Уилфорд беше от вида хора, които се чувстват като у дома си само навън и особено в горите и планините на лов и риболов. Той седеше на самия край на креслото и държеше своя бележник на коленете си, което беше една забавно превзета поза за човек с неговия ръст. Очевидно се безпокоеше да не го измачка или изцапа.

— Но кой е пуснал кучето навън? — заинтересува се той, след като беше задал всички въпроси, които бе успял да се сети.

— Никой — отвърна Кристин. — Излязъл е сам. В долния край на кухненската врата има вратичка.

— Аз я видях — каза Уилфорд. — Не е достатъчно голяма за куче с тоя ръст.

— Зная. Тя беше тук, когато купихме къщата. Бренди почти никога не я използваше, но когато много искаше да излезе и наоколо нямаше никой, който да го пусне, той можеше да се сниши, да свие корема си и да се промуши през тази малка вратичка. Имах намерение да я закова, защото се боях, че може да се заклещи. Ако я бях заковала, сега Бренди щеше да е жив.

— Вещицата го е убила — каза тихо Джоуи.

Кристин прегърна сина си.

— И така, вие може би мислите, че те са използвали месо или бисквити за кучета, за да го подмамят навън ли? — попита Уилфорд.

— Не — отвърна твърдо Джоуи; отговаряйки вместо майка си и очевидно обиден от предположението, че лакомия може да е станала причина за смъртта на кучето. — Бренди е излязъл, за да ме защити. Той знаеше, че старата вещица продължава да се върти наоколо и е отишъл да я разкъса, но се е случило така, че… тя го е победила.

Кристин чувстваше, че предположението на Уилфорд е може би правилното обяснение, но знаеше също, че Джоуи би приел по-леко смъртта на Бренди, ако можеше да повярва, че неговото куче е умряло за една благородна кауза.

— Бренди беше много смело куче — каза тя — и ние се гордеем с него.

— Да, сигурен съм, че имате пълното право да се гордеете — съгласи се Уилфорд. — Златистият ретривър е една толкова благородна порода. Има мила муцуна и благ характер.

— Вещицата го уби — повтори Джоуи, сякаш вцепенен от тази ужасна реалност.

— Може би, не — каза Уилфорд. — Може би, това не е била старицата.

— Ами, разбира се, че е била тя — възрази Кристин мръщейки се.

— Аз разбирам колко ви е разстроил вчерашният инцидент на Сауд Коуст Плаца — каза Уилфорд. — Разбирам колко сте склонни да свързвате старицата със смъртта на кучето. Но няма никакво солидно доказателство, никакво реално основание да се мисли, че те са свързани. Може едно такова допускане да е погрешно.