Дийн Кунц - Нощта на бурята

Той беше робот на повече от сто години, създаден от такива като него в автоматизираната фабрика, специализирала се в производството на роботи от векове насам.

Наричаше се Куранов и следвайки обичаите на своята раса, той се скиташе по земята в търсене на интересни неща, с които да се занимава. Куранов беше изкачвал най-високите планини на света, помагайки си със специални телесни приспособления (от рода на шипове на металните му крака, тънки, но здрави куки на краищата на всеки от дванайсетте му пръста, въже за спешни случаи, намотано в отделението на гръдния му кош, готово да се изстреля навън веднага щом възникнеше опасност от падане), а компактните му антигравитационни двигатели бяха демонтирани, за да направят изкачването максимално опасно и следователно възможно най-интересно. Веднъж, след като се бе подложил на тежките процедури по запечатване на отделните му компоненти, той бе прекарал осемнайсет месеца под водата, изследвайки голям участък от Тихия океан, докато накрая дори променящата се красота на морското дъно и чифтосването на китовете започнаха да го отегчават. Куранов бе прекосявал пустини, бе достигнал пеш до арктическия полярен кръг, бе се вмъквал в безброй пещери и подземни кухини. Бе попадал сред беснееща снежна буря, в голямо наводнение, в ураган, както и в епицентъра на земетресение, чийто магнитуд би бил девета степен по скалата на Рихтер, ако скалата на Рихтер все още се използваше. Веднъж, извънредно добре изолиран, той бе изминал половината път до центъра на земята, където беше озарен от сиянието на подземните газове, разхождаше се покрай езера от разтопени скали и бе опръскан от магмените изригвания, но не усети нищо. Впоследствие на Куранов му дойде до гуша дори и от този изключителен спектакъл, поради което реши отново да излезе на повърхността.

Той бе изживял само половината от двестата години живот, които му бяха предопределени, и се чудеше как ли ще изкара още цял век, изпълнен с досада и отегчение.

Личният наставник на Куранов — един робот на име Бикермиен — го беше уверил, че тази скука е само временна и лесно може да бъде преодоляна. Ако си интелигентен, бе му казал Бикермиен, би могъл да намериш безкрайно наслаждение, както и безброй ценни ситуации за колекцията си от данни, стига да понаучиш малко повече за околната среда, както и за механичните си наклонности, влечения, способности и наследственост. Бикермиен, който се намираше в последната четвърт от отреденото му време, бе изградил такава огромна и комплексна съкровищница от данни, че му бе предложена длъжността на наставник, свързан директно с компютъра-майка. Това водеше до пълна неподвижност, но роботът не се оплакваше от нея — в крайна сметка той беше духовният съветник на толкова много роботи. Ето защо, когато Бикермиен даваше напътствия, Куранов се вслушваше в тях, колкото и недоверчив да беше по природа.

Според Бикермиен проблемът на Куранов беше, че още от мига, в който бе напуснал фабриката, той бе решил да се изправи срещу най-големите стихии — най-бурното море, най-смразяващия студ, най-високите температури, най-голямото налягане — и сега, след като бе победил тези могъщи сили, не бе способен да види никакви интересни предизвикателства отвъд тях. Обаче, твърдеше наставникът, Куранов бе пропуснал да забележи най-вълнуващите неща. Всяко предизвикателство бе свързано със способностите на този, който се изправя срещу него; колкото по-малко подготвен се чувстваш, толкова по-интересно е приключението, толкова по-оспорвана е борбата, толкова по-ценна е наградата от данни, които получаваш.

„Това говори ли ти нещо“ — бе попитал Бикермиен направо, без да проговори — комуникацията им се осъществяваше единствено благодарение на лъчевия сноп между тях.

„Нищо.“

Затова Бикермиен му обясни:

„Ръкопашният бой с напълно развита мъжка маймуна може да изглежда доста безинтересен, на пръв поглед едно лесно предизвикателство — психически и физически, роботът е много по-силен от която и да е маймуна. Обаче винаги можеш да се видоизмениш така, че да изгладиш неравенството между теб и маймуната. Ако роботът не може да лети, ако не вижда през нощта, както вижда през деня, ако не може да комуникира по никакъв друг начин освен чрез гласа си, ако не може да бяга по-бързо от антилопа, ако не може да долови шепот от един километър разстояние — накратко, ако всичките му стандартни умения са притъпени, с изключение на способността му да мисли — няма ли тогава роботът да гледа на ръкопашния бой с една мъжка маймуна като на изключително вълнуващо приключение?“