Дийн Кунц: Нощта на бурята

— Имаш фенерче за през нощта — прекъсна го Янус.

— А пък и ушите ни…

— Слушай внимателно, движи се безшумно.

— Нямаме двигатели на краката си — продължаваше Лийк. — Ако се наложи да бягаме…

— Бъди предпазлив. Промъкни се до плячката, преди тя да усети, че си там, и няма да има нужда да я преследваш.

— Но — не се отказваше Лийк — както сме слаби сега, ако случайно ни се наложи да бягаме от нещо…

— Там има само вълци и елени — напомни му Янус. — Еленът няма да тръгне да те преследва, а вълкът едва ли ще иска да опита стоманена плът.

Сковски, който досега беше изключително мълчалив и се беше въздържал от подигравките, отправени от цялата група към Тътъл, сега пристъпи напред.

— Чел съм, че тази част на Монтана се слави с необичайно високия си брой на… загадъчни случаи.

— Какви загадъчни случаи? — попита Янус.

Сковски изгледа останалите с жълтите си визуални рецептори, после спря поглед върху Янус.

— Ами… съобщения за стъпки, подобни на нашите, но непринадлежащи на никой робот, както и слухове за роботоподобни форми, видени из горите.

— О-о-о — реагира Янус, махайки пренебрежително с лъскавата си ръка. — Получаваме поне дузина съобщения всеки месец за така наречените „човешки същества“, забелязани в най-затънтените райони на североизток оттук.

— Където ще ходим и ние? — обади се Куранов.

— Да — каза Янус. — Но аз изобщо не бих се притеснявал за това. Във всеки случай тези, които ми съобщават за подобни създания, са роботи като вас. Възприятията им са редуцирани, за да се направи ловът по-голямо предизвикателство за тях. Несъмнено онова, което са видели, има съвсем рационално обяснение. Ако бяха разгледали тези неща с пълния капацитет на рецепторите си, нямаше да ми дрънкат подобни безсмислици.

— Само роботи като нас ли са ходили там? — попита Сковски.

— Не — отвърна Янус.

Сковски поклати глава.

— Изобщо не е както си го представях. Чувствам се толкова слаб, толкова… — Той изпусна екипировката си на земята. — Не мисля, че наистина искам да продължа с това.

Останалите бяха изненадани.

— Да не би да се страхуваш от таласъмите? — попита го Стефан. Той беше шегаджията в групата.

— Не — отговори му Сковски. — Но аз не искам да стана инвалид, без значение колко много възбуда би прибавило това към приключението ми.

— Добре тогава — каза Янус. — Значи оставате четирима.

— Няма ли да получим и някакви други оръжия… освен упойващите пушки? — обади се Лийк.

— Те ще са ви напълно достатъчни — увери го Янус.

Въпросът на Лийк се стори доста особен на Куранов. Най-важната директива в съзнанието на всеки робот — която се инсталираше още във фабриката — забраняваше отнемането на всеки живот, който не може да бъде възстановен. Да, Куранов напълно разбираше Лийк, дори донякъде споделяше неговите мрачни предчувствия. Той подозираше, че намаляването на сетивните им възприятия е довело и до известно замъгляване на мисловния им процес, защото как по друг начин да си обяснят обхваналия ги ирационален страх?

— Така — започна Янус — сега единственото нещо, което трябва да знаете, е, че се очаква голяма снежна буря в Монтана утре през нощта. Дотогава вече трябва да сте в ловната хижа, която ще ви служи като база по време на операцията, и снегът няма да ви причини никакви проблеми. Имате ли въпроси?

Никой не се обади.

— Тогава ви пожелавам късмет — каза Янус — и нека минат много седмици, преди да изгубите интереса си към предизвикателството. — Това беше традиционно пожелание, но като че ли Янус влагаше по-дълбок смисъл в него. Куранов си помисли, че той би искал страшно много да се отправи на лов за елени и вълци с намалени до минимум възприятия, вместо да продължава с чиновническата си работа в малката станция до Пешеходния пост.

Те му благодариха, разгледаха картите на местността, излязоха от станцията и се отправиха към очакващото ги приключение.

Сковски ги гледаше как се отдалечават и когато те се обърнаха към него, им помаха с лъскавата си метална ръка, здраво стисната в юмрук.

Вървяха вече цял ден и цяла нощ, без да се нуждаят от почивка. Макар че двигателите на краката им бяха демонтирани и им бяха прикрепени ограничители на скоростта, те изобщо не бяха уморени. Едва сега роботите усещаха липсата на пълната сила на възприятията им, но това ни най-малко не ги демотивираше. Дори когато преспите станаха твърде дълбоки и се наложи използването на специалните им снегоходки, те продължиха да се движат напред.