Дийн Кунц: Нощта на бурята

— Как другояче си ги обясняваш тогава? — попита Тътъл. Той не изглеждаше особено доволен от своето обяснение, но щеше да го поддържа, докато някой не предложеше по-приемлива алтернатива.

— Това е някакъв номер — каза Стефан.

— И кой го е направил? — попита Тътъл.

— Някой от нас.

Те се изгледаха един друг, сякаш вината веднага щеше да проличи по еднаквите им метални лица. Тогава Лийк се обади:

— Няма смисъл. Бяхме заедно. Тези следи са оставени съвсем наскоро — в противен случай вече щяха да бъдат засипани от снега. През целия следобед никой от нас не се е отделял от групата.

— Аз пък продължавам да си мисля, че е номер — не се предаваше Стефан. — Вероятно някой е бил изпратен от Централната агенция, за да направи тези отпечатъци, след което ние да ги намерим.

— Защо пък Централната агенция да прави такова нещо? — попита Тътъл.

— Може да е част от терапията ни — каза Стефан. — Може би по този начин изострят още повече предизвикателството пред нас и прибавят силни вълнения към лова. — Той махна с ръка към отпечатъците, сякаш се надяваше те да изчезнат. — Може би Агенцията прави така с всички роботи, налегнати от скуката, за да им възвърне способността да се удивляват.

— Изобщо не ми се вярва — възрази Тътъл. — Много добре знаете, че всеки индивид трябва сам да си намира приключения и да съхранява своите реакции. Централната агенция никога не се меси, Тя е само съдия. Накрая тя ни оценява и награждава тези, чиито данни са най-зрели и мъдри.

За да прекъсне спора им, Куранов попита:

— Накъде водят тези следи?

Лийк посочи отпечатъците с блестящ пръст:

— Изглежда като че ли съществото е излязло от гората и е стояло тук известно време — навярно ни е гледало как дебнехме елена. После се е обърнало и се е върнало по същия път, по който е дошло.

Четиримата роботи тръгнаха по стъпките, но когато стигнаха до първите борови дървета, не посмяха да навлязат в по-дълбоките части на гъстия лес.

— Стъмва се — каза Лийк. — Бурята ще връхлети всеки момент, както ни предупреди Янус. Както са ни намалени сетивата, по-добре да се приберем в хижата и да изчакаме, докато отново стане светло.

Куранов се запита дали изненадващото им малодушие е толкова очевидно за останалите, колкото бе за него. Всички разправяха, че не вярват в чудовищата от митовете, но ето че не смееха да последват стъпките. Куранов трябваше да признае обаче, че когато му се прииска да види звяра, оставил тези следи — така нареченото „човешко същество“ — бе нетърпелив да достигне неприкосновеността на хижата.

Постройката имаше само една стая, но това беше всичко, което им бе необходимо. Тъй като всеки от тях бе физически идентичен с останалите, никой не изпитваше нужда от усамотение. Ако на някого му се приискаше по-пълно уединение, трябваше само да елиминира външната среда в някой от модулите за деактивиране и щеше да се затвори в своето съзнание, преглеждайки стара информация или съпоставяйки някои недооценени данни. Така че на нито един от тях не му бе дискомфортно в тази стая със сиви стени и почти никакво обзавеждане, където щяха да прекарат още много седмици заедно, преодолявайки всички трудности или справяйки се с намалелия им интерес към лова.

Те закачиха упойващите си пушки на специалните поставки на стената и свалиха екипировката си, отделните елементи, на която бяха прикрепени към различните части от тялото им.

Докато стояха до най-големия прозорец и наблюдаваха как снегът се носи навън в заслепяваща бяла ярост, Тътъл каза:

— Ако тези митове са верни, помислете си какво би станало със съвременната философия.

— Кои митове? — попита Куранов.

— За човешките същества.

Упорит както винаги, Стефан веднага побърза да се противопостави на недовършената мисъл на Тътъл:

— Не съм видял, нищо че да започна да вярвам в митове.

Тътъл беше достатъчно умен, за да избегне безсмисления спор около отпечатъците в снега, но не искаше да слага край на самия разговор. Той каза:

— Винаги сме мислели, че интелигентността е проява единствено на механизираното съзнание. Ако открием, че създание от плът и кръв може да…

— Но такова просто няма — прекъсна го Стефан.

Куранов си помисли, че Стефан трябва да е твърде млад — сигурно имаше не повече от трийсет или четирийсет години, откакто бе излязъл от фабриката. — Иначе просто не би могъл да отрича с такава бързина всичко, заплашващо установеното и поддържано от Агенцията статукво. Куранов знаеше от собствен опит, че като минат няколко десетилетия, онова, което преди ти се е струвало невъзможно, сега е просто една баналност.