Дийн Кунц: Нощта на бурята

Докато преминаваха през обширни равнини, където снегът бе образувал призрачни назъбености и чудати изкривени форми, и вървяха под дебелия покрив, образуван от кръстосаните клони на величествените борове от девствените гори, Куранов изпита такова въодушевление, каквото не бе усещал от много години. Понеже рецепторите му бяха доста притъпени, той съзираше опасност във всяка сянка, представяше си усложнения и спънки при всеки завой. Беше много възбуждащо да е тук.

Преди разсъмване започна да вали слабо — нежни снежинки полепнаха по студената им метална кожа. Два часа по-късно, когато светлината на деня озари гората, те изкачиха невисок хребет и огледаха непроходимия вековен лес. От другата страна на долината се забелязваше ловната хижа. Тя бе построена от лъскав, синкав метал; имаше овални прозорци, сглобяеми стени и изглеждаше много функционална.

— Май ще можем още днес да тръгнем на лов, а? — попита Стефан.

— Определено — съгласи се Тътъл. — Да не губим време.

Те се спуснаха по хълма към долината, прекосиха я и се озоваха на прага на хижата.

Куранов дръпна спусъка.

Великолепният елен с огромни рога с дванайсет разклонения се изправи на задните си крака, размахвайки предните във въздуха и дишайки тежко. От ноздрите му излизаше пара.

— Добър изстрел! — извика Лийк.

Куранов стреля отново.

Красивият самец застана отново на четири крака.

Другият елен, който се намираше по-навътре в гората, се обърна и препусна по добре утъпканата пътека.

Големият самец разтърси величествената си глава, направи няколко несигурни крачки напред, опитвайки се да последва другарите си, закова се на място и се строполи на едната си страна. След един отчаян опит да се изправи отново на крака, той рухна в снега и остана да лежи там.

— Поздравления! — извика Стефан.

Четиримата роботи изпълзяха от дълбоката пряспа, където се бяха скрили, когато еленът се беше приближил, след което се отправиха през заснеженото поле към мястото, където спеше животното.

Куранов се наведе и опипа забавения му пулс, наблюдавайки как ноздрите му се разширяват и свиват конвулсивно, докато дишаше повърхностно.

Тътъл, Стефан и Лийк се скупчиха около Куранов, приклекнаха около внушителния самец и започнаха да го докосват, възхищавайки се на перфектната мускулатура и силния гръб. Те се съгласиха, че да успееш да повалиш такъв изключителен екземпляр, когато рецепторите ти са драстично редуцирани, е истинско предизвикателство. После се изправиха и се отдалечиха, оставяйки Куранов сам, за да се наслади на триумфа си, както и внимателно да събере и да запише емоционалните си реакции в микролентите на своята съкровищница от данни.

Куранов почти бе привършил с оценяването на случката, а еленът тъкмо започваше да се пробужда от упойващото вещество, когато Тътъл нададе такъв вик, сякаш всичките му системи изведнъж се бяха претоварили.

— Там! Вижте там!

Развълнуваният робот бе застанал на двеста метра от него близо до тъмните дървета и махаше с ръце. Стефан и Лийк вече се приближаваха към него.

В краката на Куранов еленът изсумтя и се опита да се изправи, не можа и загледа объркано. Записал всичко, което му бе необходимо за колекцията от данни, Куранов се изправи и тръгна към своите спътници.

— Какво става? — попита той, като пристигна.

Тримата се взираха в него със светещите си в кехлибарено визуални рецептори, които изглеждаха особено ярки в сивия здрач на късния следобед.

— Там — посочи Тътъл към пръстта пред тях.

— Стъпки — каза Куранов.

— Обаче не са на никого от нас — добави Лийк.

— Е, и? — попита Куранов.

— Не са и на роботи — уточни Тътъл.

— Естествено, че са.

Тътъл поклати глава.

— Разгледай ги по-внимателно — каза той.

Куранов се наведе и веднага осъзна, че очите му, загубили половината си сила, са го излъгали в сгъстяващия се сумрак на следобеда. Това изобщо не приличаха на стъпки на робот, с изключение на формата. Ходилата на роботите бяха снабдени с релефни гумени грайфери, докато тези отпечатъци не показваха нищо подобно. Роботите имаха два отвора на стъпалата, които служеха като дюзи на антигравитационната система, когато обектът летеше; на отпечатъците такива отвори не се забелязваха.

— Не знаех, че толкова далеч на север се срещат маймуни — каза Куранов.

— Не се срещат — рече Тътъл.

— Тогава…

— Това — започна Тътъл — са отпечатъци… на човек.

— Глупости! — реагира бурно Стефан.