Дийн Кунц: Нощта на бурята

„Разбирам какво искаш да кажеш — каза Куранов. — За да съзреш величието на обикновените неща, трябва да се смириш.“

„Точно така.“

И така, на следващия ден Куранов потегли с експресния влак на север, към Монтана, където имаше уговорка с още четирима роботи да отидат на лов. Всеки от тях беше оставил само най-съществените си черти, елиминирайки останалото.

В друг случай биха полетели, използвайки собствените си способности. Сега обаче нямаха тази възможност.

В друг случай щяха да използват снопа лъчи за комуникация. Сега обаче бяха принудени да си говорят на този чудат, цъкащ език, който бе въведен специално за машините, но роботите се справяха прекрасно и без него вече повече от шестстотин години.

В друг случай мисълта да се отправят на север на лов за елени и вълци би ги изпълнила със скука. Сега обаче всеки от тях усещаше любопитния гъдел на неочакваното, сякаш това бе къде-къде по-важно изпитание от всичко, с което се бяха сблъсквали преди.

Един пъргав и чевръст робот на име Янус посрещна групата в малката станция, разположена зад Пешеходния пост, в посока към най-северната граница на Монтана. За Куранов беше ясно, че Янус е прекарал няколко месеца на тази скучна длъжност и вероятно задължителната му двегодишна служба към Централната агенция е към своя край. Той беше прекалено активен и изпълнителен. Говореше бързо и се държеше така, сякаш трябва непрекъснато да се движи и да прави нещо, само и само да не му остане време да размишлява над скучните и лишени от събития дни, които прекарваше на Пешеходния пост. Той беше точно от тези роботи, които даваха мило и драго за силни усещания; някой ден щеше да се изправи пред предизвикателство, за което е абсолютно неподготвен, и това щеше да сложи край на живота му.

Куранов погледна към Тътъл — друг робот, който по време на пътуването им бе подел интересния, но безпредметен спор за развитието на индивидуалността на робота. Той твърдеше, че едва наскоро — само от няколко столетия — роботите имали индивидуална самоличност. Всеки, говореше Тътъл, бил като всички останали, студен и стерилен, без собствени мечти. Откровено глупава теория. Тътъл бе неспособен да обясни как точно са стоели нещата при това състояние, но въпреки всичко отказваше да отстъпи от своята позиция.

Сега, докато наблюдаваше как Янус им говори, Куранов изобщо не можеше да си представи епоха, в която Централната агенция да произвежда милиони безмозъчни роботи във фабриките си. Та нали изконният стремеж на живота беше да изследва и да съхранява грижливо данните, придобити от индивидуална гледна точка, дори да са стандартни. Как биха могли едни безмозъчни, абсолютно идентични роботи дори да функционират по необходимия начин?

Както Стефан, друг член на тяхната група, беше казал, подобни теории можеха да се сравняват само с вярата във Второто знание. (Някои роботи смятаха, без да разполагат с никакви доказателства за това, че Централната агенция от време на време допуска грешки и когато отпуснатият жизнен срок на робота изтечеше, само частично изтрива натрупаната от него памет, преди да го премодулира за нова употреба. Тези роботи — или така поне твърдеше суеверието — имаха преимущества и често се оказваха сред онези, които съзряваха достатъчно бързо, за да бъдат издигнати до наставници и дори да получат служба в Централната агенция.) Тътъл се ядоса, когато възгледите му за индивидуалността на робота бяха сравнени с приказките за Второто знание. За да го разгневи още повече, Стефан намекна, че той сигурно вярва и в най-големите нелепици — тези за „човешките същества“. Отвратен, Тътъл мълчеше, докато останалите се забавляваха на веселата случка.

— А сега — каза Янус, изваждайки Куранов от дрямката му — ще ви раздам екипировката.

Куранов, Тътъл, Стефан, Лийк и Сковски се отправиха напред, нетърпеливи да започнат приключението.

Всеки от тях получи бинокъл, обувки, които се закрепваха и стягаха към краката им, пакет със сечива за оцеляване и масла, които да им послужат в случай на някои непредвидени обстоятелства, електрическо ръчно фенерче, както и упойваща пушка с хиляда стрелички.

— Това е всичко, така ли? — поинтересува се Лийк. Той се бе изправял срещу почти толкова опасности, колкото и Куранов, а може би даже и повече, но сега изглеждаше уплашен.

— Какво повече ти е нужно? — нетърпеливо попита Янус.

— Ами, както знаеш, бяха ни направени някои видоизменения — каза Лийк. — Например очите ни сега не са това, което бяха, и…