Дийн Кунц - Маска

Лора беше в килера, заета с пролетното му почистване и ненавиждаше всяка секунда от своята работа. Всъщност не й беше неприятно самото чистене; по природа тя беше работливо момиче и изпитваше радост, когато трябваше да свърши нещо из къщата. Страхуваше се от килера.

Първо, това място бе много мрачно. Четирите тесни прозорчета в най-горната част на стените едва ли бяха по-широки от процепи на бойници и покритите с дебел слой прах стъкла пропускаха само слаба, белезникава светлина. Дори пламъкът на двете газени лампи не можеше да пропъди упоритите сенки, които явно не искаха да разкрият тайните си докрай. Трептящата кехлибарена светлина на лампите разкриваше само влажните каменни стени и тежката печка за въглища, студена и неизползвана в този приятен и топъл майски следобед. Безкрайни редици стъклени буркани, подредени върху множеството дълги рафтове, отразяваха светлите пламъчета, но тяхното съдържание — домашно консервирани плодове и зеленчуци, складирани тук преди девет месеца — оставаше невидимо. Всички ъгли на помещението тънеха в мрак, а сенките по ниския таван с открити греди се поклащаха като дълги траурни знамена от черен креп.

Освен това в килера винаги имаше леко неприятна миризма. Тя идеше от мухъла — като във варовикова пещера. През пролетта и лятото, когато тук беше най-влажно, в ъглите се появяваха петната на сиво-зелената плесен — растителност, подобна на струпеи, покрита със стотици миниатюрни, бели спори, напомнящи яйца на насекоми; това гротесково украшение на стените добавяше и своя лек, но въпреки това неприятен мирис във въздуха на килера.

Но нито мракът, нито дразнещите миризми, нито плесента бяха причина за Лориния страх; плашеха я паяците. Тези същества бяха царете на килера. Някои бяха дребни, кафяви и бързи; други — тъмносиви като въглен, малко по-едри от кафявите, но бързоходни също като по-малките си братовчеди. Имаше дори няколко синьо-черни гиганта, големи колкото палеца на Лора.

Докато бършеше праха и паяжините от бурканите с домашно консервирана храна, винаги нащрек за резките движения на паяците, Лора все повече се ядосваше на майка си. Мама можеше да я прати и в някоя от стаите горе вместо в килера; а самата тя или пък леля Рейчъл можеха да почистят тук долу, защото и двете не обръщаха внимание на паяците. Но Мама знаеше, че Лора се страхува от килера, освен това Мама беше в едно от онези настроения, когато искаше да я наказва. Ужасно настроение, мрачно като буреносен облак. Лора го беше изпитвала на гърба си и преди. Доста пъти. С всяка изминала година то все по-често обхващаше Мама и, попаднала веднъж в лапите му, тя ставаше друга, съвсем различна от усмихнатата, вечно пееща жена, каквато иначе си беше. Въпреки че Лора обичаше майка си, тя не изпитваше обич към злонравния и подъл човек, в който майка й понякога се превръщаше. Не обичаше омразната жена, пратила я долу в килера, при паяците.

Докато бършеше праха от бурканите с праскови, круши, домати, цвекло, фасул и туршии, очакваше напрегнато неизбежната поява на някой паяк и мечтаеше да е вече голяма, омъжена и самостоятелна. Лора се стресна от внезапен рязък звук, който прониза усойния подземен въздух. Отначало той й прозвуча като далечен, отчаян писък на непозната птица, но скоро стана по-страшен и близък. Тя престана да бърше, погледна нагоре към тъмния таван и се заслуша внимателно в зловещия вой над главата си. След миг осъзна, че това е гласът на леля й Рейчъл и че тя крещи от уплаха.

На горния етаж нещо се срути с трясък. Прозвуча като строшен порцелан. Трябва да е било мамината ваза с пауна. Ако беше тази ваза, то мама щеше да е в изключително лошо настроение до края на седмицата.

Лора се отдръпна от рафтовете с консерви и тръгна към стълбите на килера, но спря внезапно, защото му как Мама пищи. Нейният писък не беше причинен от ярост поради счупването на вазата; в него имаше някакъв ужас.