Дийн Кунц: Маска

По пода на всекидневната към главния вход на къщата изтрополиха нечии стъпки. Укрепената врата се отвори с познатото скърцане на дългата си пружина, след това се затвори със сила. Рейчъл вече беше отвън и крещеше, думите й не се разбираха, но в гласа й имаше страх.

Лора усети миризмата на пушек.

Тръгна бързо към стълбите и видя на върха им светещи огнени езици. Пушекът не беше гъст, но смърдеше задушливо.

Сърцето на Лора туптеше силно, когато стигна до последното стъпало. Горещите вълни я принудиха да свие очи, но все пак успя да погледне в кухнята. Огнената стена не беше плътна. Още имаше една, макар и тясна, пътека за бягство, проход към безопасния хлад; вратата към задната веранда в най-далечния край.

Тя вдигна дългата си пола и я дръпна плътно върху хълбоците и бедрата си, мачкайки плата с две ръце за да не я докоснат пламъците. Прескочи бързо в обграденото с огън последно стъпало, което изскърца под тежестта й, но преди да стигне до отворената врата, кухнята избухна в синьо-жълти пламъци, преминаващи бързо в оранжево. От стена до стена, от пода до тавана стаята се превърна в ад; вече нямаше пътечка сред огъня. Може би полудяваше, но подпалената врата събуди у Лора забравения образ на блещукащ отвор в динен фенер.

В кухнята прозорците се счупиха с трясък, огънят се завихри от внезапната промяна на въздушното течение, нахлу през вратата на килера и опари Лора. Стресната, тя пристъпи неловко назад от последното стъпало. Падна. Докато се превърташе надолу, опита да сграбчи парапета, не успя, претърколи се надолу по късото стълбище и удари силно глава в каменния под.

Не припадна само защото не посмя, крепеше се за съзнанието като давещ се плувец за спасителен сал. Когато се убеди, че вече не може да загуби свяст, стана на крака. Остра болка прониза горната част на главата й. Вдигна ръка към веждите си и усети малка струйка кръв на ожуленото място. Беше замаяна и объркана.

През времето, по-кратко от минута, в което не успя да предприеме нищо, пламъците бяха обхванали цялото преддверие в края на стълбите. Вече тръгваха и към първото стъпало.

Тя не можеше повече да съсредоточи погледа си. Вървящите нагоре стълби и пълзящият надолу огън се сляха в ослепителна оранжева мараня.

По стълбището се завъртяха призраци от дим. Те протягаха своите дълги, безплътни ръце, сякаш искаха да прегърнат Лора.

Тя сви китки като фуния пред устата си.

— Помощ!

Никой не отвърна.

— Някой да помогне! Аз съм в килера!

Мълчание.

— Лельо Рейчъл! Мамо! За Бога, някой да ми помогне!

Отговори й единствено все по-силното буботене на огъня.

Лора никога не бе чувствала, че е толкова сама. Приливите на горещина заливаха цялото й тяло, но вътре в себе си тя усети студ. Потрепери.

Въпреки че пулсиращата болка в главата й стана много по-мъчителна от преди, а от раната над дясното око продължаваше да се стича кръв, тя разбра, че поне вече е способна да съсредоточи погледа си. Неприятното беше, че не й хареса това, което видя.

Стоеше неподвижна като статуя, хипнотизирана от смъртоносното представление на пламъците. Огнените гущери пълзяха надолу по стъпалата, превземаха ги едно по едно, плъзгаха се по подпорите, после отново тръгваха надолу по перилата с ясен звук, наподобяващ тихо кикотене.

Пушекът стигна до пода пред стълбите и я обгърна. Тя се задави и кашлицата усили болката в главата й като я замая отново. Подпря се с ръка на стената за да не падне.

Всичко ставаше твърде бързо. Къщата се разпалваше като купчина добре изсъхнали стари летви.

Аз ще умра тук.

Тази мисъл я измъкна рязко от нейния унес. Не бе готова да умира. Още беше много, много млада. Предстоеше й толкова живот, толкова чудесни неща за правене, неща, за които мечтаеше отдавна. Не беше честно. Тя отказа да умира.

Не можеше да диша от дима. Извърна се встрани от горящите стълби, закри с ръка устата и носа си, но това не помогна много.

Видя пламъци в другия край на килера и за миг помисли, че вече е обкръжена от огъня и всяка надежда за спасение е изгубена. Изкрещя от отчаяние, но после разбра — огнените езици все пак не бяха допълзели до края на стаята. Двете огнени точки, които виждаше, идеха от еднаквите газени лампи за осветление. Пламъчетата в тях бяха безопасни, сигурно укрити във високи стъклени шишета.

Отново закашля силно и болката в главата се загнезди зад очите й. Беше трудно да се съсредоточи. Мислите й течаха като капки разтопено сребро, достигаха се една-друга, сливаха се и тъй бързо и често променяха своята форма, че тя не успяваше да долови смисъла на някои от тях.