Дийн Кунц: Маска

Горната част на къщата се огъна и се чу глух тътен. Някъде далеч, зад морето от дим, гласът на леля Рейчъл ехтеше призрачно:

— Лора… Лора…

Защо Мама не беше навън, защо не помагаше на Рейчъл да счупи капаците на входа? Къде беше тя, за Бога? Да не би да хвърляше въглища и газ за осветление в огъня?

Като хриптеше и дишаше тежко, Лора се отблъсна от печката и опита да открие спасителния изход по гласа на Рейчъл.

Една покривна греда се откъсна от краищата си, стовари се върху гърба й и я запрати в рафтовете с домашни консерви. Бурканите започнаха да падат и да се трошат. Лора се свлече сред порой от счупени стъкла. Усещаше миризмата на туршия и праскови.

Още преди да определи дали има някоя счупена кост, даже преди да вдигне лице от разпиляната храна, от тавана се срути втора греда и затисна краката й.

В нейното тяло имаше толкова болка, че съзнанието й просто отказа да я възприема. Още не беше навършила дори шестнайсет години, а вече трябваше да понесе толкова много. Тя заключи болката някъде в тъмните ъгълчета на ума си; вместо да бъде победена от нея, Лора се извиваше и удряше истерично с ръце, обзета от ярост към съдбата си и проклинаше своята майка.

В омразата към майка й нямаше разум, но имаше такава сила и страст, че тя замести болката, която Лора не можеше да си позволи. Омразата заля цялото й същество, изпълни я с тъй мощна демонична енергия, че тя почти успя да отритне встрани тежката греда върху нозете си.

Проклета да си и в Ада, Мамо.

Вторият етаж на къщата се срути върху първия с трясъка на гърмящо оръдие.

Проклета да си, Мамо! Проклета да си!

Пламтящите остатъци на двата етажа се стовариха в подземния килер през разпадналия се покрив.

Мамо…

През смрачените сиви облаци като пукнатина в порцеланова чиния премина зигзагът на светкавица. В открития двор пред офиса на Алфред О’Брайън паркираните коли проблеснаха за момент от рязкото отражение на гръмотевичната светлина. Поривите на вятъра огънаха дърветата. Дъждовните капки забиха с внезапна ярост по трите високи прозореца на офиса, а после се стекоха на струйки по стъклото и замъглиха гледката.

О’Брайън седеше с гръб към прозорците. Докато гърмът отекваше в снишеното небе и сякаш удряше с чук по покрива на сградата, той четеше молбата, която Пол и Керъл Трейси току-що му бяха дали.

„Той е толкова изискано дребно човече“, помисли си Керъл, гледайки О’Брайън. „Когато седи неподвижно като сега, човек може да го помисли за манекен.“

Той наистина обръщаше сериозно внимание на външния си вид и като че ли някой добър бръснар се бе погрижил само преди час за добре сресаната му коса. Мустаците му бяха тъй изкусно подстригани, че двете половинки изглеждаха съвършено симетрични. Носеше сив костюм, чийто панталон имаше прави и остри като бръснач ръбове, а черните му обувки лъщяха. Ноктите на пръстите му бяха минали през маникюрист и неговите розови и чисти ръце изглеждаха стерилни.

Когато я запознаха с О’Брайън преди по-малко от седмица, тя видя в него нещо фалшиво, помисли го за превзет и вътре в себе си беше готова да не го хареса. Но бързо я покори неговата усмивка, изящните му маниери и искреното желание да помогне на нея и Пол.

Тя, погледна Пол, който седеше на стола до нея и сгънатата поза на иначе слабото му и грациозно тяло издаваше неговото вътрешно напрежение. Той наблюдаваше съсредоточено О’Брайън, но когато усети, че Керъл гледа към него, се обърна и се усмихна. Усмивката му беше по-приятна дори от тази на О’Брайън и, както винаги, изражението му успя да подобри настроението на Керъл. Той, човекът когото тя обичаше, не беше нито красив, нито грозен; можеше да се каже дори, че лицето му е съвсем обикновено, и въпреки това то беше невероятно привлекателно, защото приятното му и открито излъчване представляваше неоспоримо доказателство за вътрешна деликатност и чувствителност. Кестенявите му очи притежаваха способността да предават с учудваща точност и най-трудно доловимите чувства. Преди шест години, на университетския симпозиум „Психологията на абнормалното в съвременната американска проза“, където Керъл се запозна с Пол, първото нещо, което я привлече в него, бяха тези топли, изразителни очи — и в последвалите години те все така я вълнуваха. Сега той й намигна и с това сякаш каза: „Не се тревожи; О’Брайън е на наша страна; молбата ни ще бъде приета; нещата ще се подредят чудесно; обичам те.“