Дийн Кунц - Маска

— Но все пак имам два въпроса. Сигурен съм, че и Комитетът по препоръките ще зададе същите въпроси на мене, затова мисля, че е възможно сега да чуя вашите отговори и да спестя доста време за формалности след това.

Напрежението отново обзе Керъл.

О’Брайън очевидно забеляза нейната реакция, затова побърза да я успокои:

— О, няма нищо толкова сериозно. Наистина няма. Повярвайте ми — няма да ви задам и половината въпроси, които задавам на повечето двойки, обърнали се към нас.

Въпреки уверенията на О’Брайън, Керъл стискаше палци.

А отвън мрачното следобедно небе бързо потъмняваше и буреносните облаци преминаваха от сиво към синьо-черно, сгъстяваха се и притискаха земята.

О’Брайън се завъртя на стола си и погледна Пол.

— Доктор Трейси, можете ли да кажете за себе си, че се престаравате в своята работа?

Пол изглеждаше изненадан от въпроса. Премигна и отговори:

— Не съм сигурен, че ви разбрах добре.

— Вие сте ръководител на катедрата по англоезична литература в колежа, нали?

— Да. Този семестър съм свободен от лекции и за повечето неща се грижи моят заместник. А аз съм ръководител на катедрата от година и половина.

— Не сте ли твърде млад за този пост?

— Донякъде, да — призна Пол. — Но той не е кой знае какво предимство за мене. Разбирате ли, това е неблагодарна работа — много усилия и никакви лаври. Моите по-възрастни колеги от катедрата ловко ме поставиха там, защото никой от тях не искаше да се заеме с всичко.

— Скромен сте.

— Не, в действителност не съм — каза Пол. — Не е нещо особено.

Керъл знаеше, че той наистина го казва от скромност. Ръководенето на катедра бе високо ценен пост, чест. Но тя разбираше защо Пол се опитва да не му придава такова значение; той беше обезпокоен от думата, която О’Брайън употреби: престараване . Керъл също беше обезпокоена от това. Досега не й беше минало през ума, че необичайно дългият списък от постижения може да се използува против тях.

Някъде отвън, по небето зад високите прозорци премина зигзагът на друга светкавица. Само за секунда-две денят просветна, отново се смрачи, и електрическото осветление в офиса на О’Брайън премигна.

Все още обърнат към Пол, О’Брайън продължи:

— Вие сте и писател.

— Да.

— Написали сте много добър учебник, който се използва в курсовете по литература на американските университети. Издали сте десетина монографии с разнообразна тематика, съставили сте и история на окръга. И две детски книги, и един роман…

— Романът имаше същия успех, който би имал кон, който се опитва да ходи по опънато въже — отвърна Пол. — Критикът на „Ню Йорк Таймс“ го нарече „крещящ пример за академично позьорство, претъпкан с излишни теми и символи, абсолютно лишен от жив разказ и съдържание, пропит от детинска наивност като пясъчен дворец.“

О’Брайън се усмихна.

— Всички писатели ли помнят най-лошите си рецензии?

— Не, предполагам. Но точно тази се е впила в мозъчните ми гънки, защото в нея има твърде много неприятна истина.

— Нов роман ли пишете? Затова ли сте взели академичен отпуск?

Въпросът не учуди Пол. Явно той вече разбираше накъде бие О’Брайън.

— Да, наистина пиша нов роман. Този обаче има сюжет — той се засмя с лека самоирония.

— Занимавате се и с благотворителна дейност.

— Не толкова много.

— Доста — възрази О’Брайън. — Детския болничен фонд, Обществената фондация, аспирантските програми в университета — и всичко това освен преподавателските задължения и писането. И все пак не мислите, че в това има престараване?

— Не, наистина не мисля, че се престаравам. Благотворителната работа не отнема много време — само две събрания на месец. Това е най-малкото, което мога да сторя при собственото си добро състояние — Пол се наведе силно напред в стола си. — Вероятно се тревожите, че няма да ми стига време за детето, но ако това са вашите опасения, то бъдете спокоен. Ще освободя нужното време. Това осиновяване е изключително важно за нас, господин О’Брайън. И двамата силно искаме дете, и ако имаме щастието да се сдобием с него, никога не бихме си позволили да го пренебрегнем заради нещо друго.

— О, сигурен съм, че е така — рече бързо О’Брайън, правейки успокоителен жест с ръка. — Изобщо не исках да загатна подобно нещо. Разбира се, че не. Тук съм изцяло на ваша страна. Казвам го съвсем искрено.

Той се обърна към Керъл:

— Доктор Трейси — вторият доктор Трейси — какво ще кажете за себе си? Вие смятате ли себе си за човек, който се престарава?