Дийн Кунц - Маска

По бронята на облаците блесна следващата светкавица, този път по-близо отпреди; като че ли падна не по-далеч от две пресечки. От трясъка на гръмотевицата веднага след нея високите прозорци затракаха.

Керъл използва прекъсването, което й предостави гърмът, за да обмисли думите си и реши, че О’Брайън ще оцени един прям отговор по-високо от скромността.

— Да. Мога да кажа, че се старая прекомерно. Аз участвам в две от трите благотворителни начинания на Пол. И съм доста млада за натрупания си психиатричен опит, и то толкова успешен. Освен това твърде често, почти редовно, изнасям лекции в колежа. Провеждам и изследване след доктората си върху детския аутизъм 5 5 Нервно разстройство, придружено от затваряне в себе си. — Б.пр. . През лятото успявам да се справя с неголяма зеленчукова градина, а през зимните месеци шия дантела и даже мия зъбите си три пъти на ден, всеки ден, без пропуск.

О’Брайън се засмя.

— Три пъти на ден, а? Е, вие определено се престаравате.

Топлината в неговия смях успокои Керъл и с възвърната увереност тя продължи:

— Сигурна съм, че разбирам причината на вашето безпокойство. Чудите се дали Пол и аз няма да очакваме твърде много от нашето дете.

— Точно така — потвърди О’Брайън. Той забеляза нишка от марля върху ръкава на сакото си и я махна. — Родители, чиито собствени амбиции са прекалени, имат склонност да искат от децата си твърде упорита работа, твърде бързи и големи постижения.

Намеси се Пол:

— Този проблем съществува, само ако родителите не осъзнават опасността. Дори Керъл и аз да сме от хората, които се престарават — аз обаче сега не съм готов да го призная за себе си — ние няма да настояваме децата ни да постигат повече от това, на което са способни. Всеки от нас трябва да отмери своята собствена крачка в живота. Керъл и аз разбираме добре, че децата трябва да бъдат умело насърчавани, а не натикани насила в калъп.

— Разбира се — съгласи се Керъл.

О’Брайън изглеждаше доволен.

— Знаех си, че ще кажете това — или нещо подобно.

Отново блесна светкавица. Като че ли този път тя падна още по-близо, през една улица. Гръмотевицата изтрещя веднъж, после още един път. Лампите на тавана засветиха по-слабо, премигнаха и сякаш с нежелание отново върнаха предишната си мощност.

— В психиатричната си практика се сблъсквам с най-различни пациенти с какви ли не проблеми — обясни Керъл на О’Брайън, — но специалността ми е умствени и емоционални разстройства при деца и юноши. Около шейсет-седемдесет процента от моите пациенти са на седемнайсет години и по-млади. Лекувала съм и няколко деца, пострадали в ръцете на твърде взискателни родители, които държаха твърде много на успеха им в училище и на всичко, свързано с личното и интелектуалното им развитие. Аз съм виждала жертвите, господин О’Брайън, лекувала съм ги по възможно най-добрия начин и поради този свой опит никога не бих сторила на своите деца това, което съм виждала да правят други родители с техните. Не искам да кажа, че няма да правя грешки. Сигурна съм, че ще правя. И то не малко. Но тази, за която споменахте, няма да е между тях.

— Вярвам ви — кимна О’Брайън. — Добре казана истина. Сигурен съм, че когато предам на Комитета по препоръките думите, изречени току-що от вас, те ще останат съвсем доволни по този въпрос — той забеляза друг малък конец върху ръкава си и го махна с такава гримаса, като че ли не беше марля, а някакъв вонящ отпадък. — И още един въпрос, който не може да не зададат: да предположим, че детето, което осиновите, се окаже не само недостатъчно старателно, но… е, да кажем… с доста по-слаб интелект, отколкото всеки от вас. Като родители, ориентирани към интелектуалния живот, а вие сте такива, няма ли да останете малко разочаровани от дете със средна — или даже малко под средната — интелигентност?

— Вижте, дори ако можехме да имаме собствено дете — отвърна Пол, — не съществува никаква гаранция, че би се родило дете-чудо или нещо подобно. Но дори и да се окажеше… Със забавено развитие… ние пак щяхме да го обичаме. Разбира се. Така ще бъде и с всяко дете, което бихме осиновили.

Керъл се обърна към О’Брайън:

— Мисля, че имате твърде високо мнение за нас. За Бога, никой от двама ни не е гений! Постигнали сме всичко това предимно с упорита работа и постоянство, а не защото сме изключително умни. Как искам всичко да бе станало тъй лесно, но, уви, не е възможно.

— Освен това — добави Пол, — човек не обича някого просто заради интелигентността му. Има значение цялостната личност, всичките й черти, а те се изграждат от много фактори, страшно много неща, не само от ума.