Дийн Кунц - Маска

„Това не е нищо друго освен вихрушка от безжизнени боклуци!“, каза си тя ядосано.

Оформеният от вятър фантом се отдалечи от нея.

„Виждаш ли?“ — помисли тя самопрезрително. „Само безжизнени боклуци. Какво ми става? Разсъдъка си ли губя?“

Припомни си старата аксиома, която трябваше да успокоява в подобни моменти: ако мислиш, че полудяваш, значи си съвсем нормален, защото лунатикът никога не се съмнява в нормалността си. Като психиатър тя знаеше, че тази стара мъдрост представя съвсем опростено сложни психологически принципи, но в същността си е вярна. Следователно, тя беше с всичкия си.

И все пак онази ужасяваща, безумна мисъл я споходи отново неканена, нежелана: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете. Ако бъркотията около нея не бе дело на природата, то какво тогава? Трябваше ли да повярва, че светкавицата е пратена от някого със съзнателното намерение да превърне господин О’Брайън в пушеща купчина овъглено месо? Със сигурност това беше пълна глупост. Кой беше този, който може да използва светкавиците, като че ли са пистолети? Бог? Не бе възможно Бог да седи на небето и да се прицелва в господин О’Брайън, сипейки към него огън и жупел просто за да провали процедурата за осиновяване на дете от Керъл и Пол Трейси. Дяволът? Низвергващ пламъци по горкия господин О’Брайън от дълбините на Ада? Това пък е съвсем откачено. Господи!

Тя дори не беше убедена, че вярва в Бог, но определено знаеше, че не вярва в Дявола.

Пръсна се още едно стъкло и я посипа със стъклен дъжд.

Тогава светкавиците спряха.

Гръмотевичният шум намаля до тих пукот, заглъхвайки като звука на отминаващ товарен влак.

Вонеше на озон. Вятърът още свистеше в строшените прозорци, на явно не със силата само отпреди момент, защото вихрушките от листа и хартии се спуснаха върху пода, останаха там на купчинки и само леко се поклащаха и пърхаха, като че ли бяха изморени.

Нещо…

Нещо…

Нещо се опитва да ни попречи за…

Тя отстрани, тази нежелана мисъл, сякаш спираше кръвта от шуртяща артерия. По дяволите, все пак беше образована жена. Гордееше се със своята уравновесеност и здрав разум. Тя не можеше да си позволи някакви разстройващи, ненормални и напълно суеверни страхове.

Отвратително време — това беше обяснението за светкавиците. Просто отвратителното време. Човек може да прочете подобни неща във вестниците твърде често. Половининчов сняг в Бевърли Хилс. Двайсет и осем градусова горещина по средата на иначе студената зима в Минесота. Кратък дъжд от явно безоблачното и синьо небе. Въпреки че гръмотевични удари с такава сила и честота несъмнено са рядко явление, сигурно това се е случвало и друг път — някъде и някога — и то неведнъж. Разбира се, че се е случвало. Всъщност, достатъчно е да отвориш една от онези популярни книжки, в които авторите събират всевъзможни световни рекорди, да намериш главата за природни явления и ако потърсиш в раздела „Гръмотевични удари“, е много вероятно да откриеш впечатляващ списък от множество други верижни светкавици, пред които тази ще бледнее. Отвратително време. И нищо друго. Това е всичко. Нищо по-особено, нищо по-лошо.

Поне временно Керъл успя да пропъди всякакви мисли за демони, призраци, злонамерени полтъргайсти и тем подобни малоумия.

В относителната тишина, последвала бързо отслабващите гръмотевици, тя почувства, че силите й се връщат. Надигна се върху пода и застана на колене. С лекия звън на едва докоснати малки камбанки, от сивата пола и зелената и блуза се посипаха дребни стъкълца; нямаше рани, дори не бе одраскана. Но беше леко замаяна и за секунда й се стори, че подът се поклаща наляво-надясно като каюта на кораб, а от това й се повдигна.

Някъде в съседния офис се чу истеричен женски глас. Имаше уплашени писъци и някой започна да вика господин О’Брайън. Но още никой не бе нахлул в кабинета за да види какво става, което означаваше, че от спирането на светкавиците са изминали едва секунда-две, въпреки че за Керъл това време беше повече от минута.

Някой започна да стене тихо близо до прозорците.

— Пол? — промълви тя.

Дори да й бе отговорил, гласът му се заглуши от внезапен пристъп на вятъра, който, макар и за малко, отново развя хартиите и листата по пода.

Спомни си как оня клон прелетя до главата на О’Брайън и потрепери. Но той не докосна Пол. Клонът не го улучи. Не го беше улучил, нали?

— Пол!

Тя отново се уплаши, стана на крака и тръгна бързо покрай бюрото, стъпвайки върху изпочупени кленови клони и прекатурено кошче за смет.