Дийн Кунц - Маска

Тя потрепери.

Започваше да усеща потта, която сънят беше изцедил от нея, като тънък слой лед върху кожата си.

Другото, което можеше да си припомни от съня, беше Керъл. Пищяща. Викаща за помощ.

В редките сънища на Грейс досега не се бе появявала Керъл и сега тя се изкушаваше да възприеме нейното присъствие там като предупреждение за опасност, като лоша поличба. Но разбира се, нямаше нищо чудно в това, че Керъл може да участва в един от сънищата на Грейс, защото темата за близкия човек в опасност се срещаше често в кошмарите. Всеки психолог можеше да го потвърди, а Грейс беше психоложка, и то — добра, въпреки че вече трета година не работеше активно. Тя бе силно привързана към Керъл. Ако имаше собствено дете, не би го обичала повече, отколкото обичаше Керъл.

За първи път тя срещна това момиче преди шестнайсет години, когато Керъл беше една сърдита, непокорна, твърдоглава непълнолетна закононарушителка, родила неотдавна бебе, като едва не бе починала при раждането, и след този травматизиращ епизод — изпратена в заведение за младежи-престъпници, защото притежавала марихуана и по куп други обвинения. По онова време, освен частната си психиатрична практика, Грейс отдаваше осем часа в седмица за безплатна помощ на претовареното ръководство в изправителното училище, където бе задържана Керъл. Тя изглеждаше непоправима, решена да срита в зъбите всеки, който й се усмихне, но дори тогава личаха нейната интелигентност и вродена доброта — който и да погледнеше достатъчно отблизо, би ги видял под грубата външност. А Грейс наистина се вгледа добре и остана развълнувана и силно впечатлена. Пресилено грубият език, злият нрав и аморалното позьорство на момичето се оказаха само защитни механизми, щитове, зад които криеше себе си от физическото и психическо насилие, упражнявано от нейните родители.

Изравяйки постепенно чудовищните подробности от ужасния семеен живот на Керъл, Грейс все повече се убеждаваше, че изправителното училище съвсем не е подходящото място за това момиче. Тя използва своето влияние в съда за да освободи Керъл безсрочно от опеката на родителите й. По-късно уреди да осинови Керъл. Виждаше, че момичето отговаря на любовта и насърчението, наблюдаваше как тя израства и от затворен, егоцентричен, саморазрушителен тийнейджър се превръща в приятна, сигурна в себе си и достойна за възхищение млада жена със своите надежди и мечти, жена чувствителна и с характер. От своята роля в тази вълнуваща промяна Грейс бе изпитала най-дълбокото удовлетворение през целия си живот.

Единственото нещо във връзката й с Керъл, за което наистина съжаляваше, беше нейното съдействие да се даде бебето за осиновяване. Но нямаше друга разумна алтернатива. Просто Керъл още нямаше финансовите възможности, емоционалните и умствени качества да се грижи за детето. Под тежестта на тази отговорност тя никога нямаше да получи възможност за израстване и промяна. Щеше да е нещастна цял живот и би направила и детето си нещастно. За съжаление дори сега, след шестнайсет години, Керъл чувстваше вина, че е изоставила своето дете. Това чувство я завладяваше на всяка годишнина от неговото раждане. На този черен ден Керъл потъваше в дълбока депресия и ставаше необичайно необщителна. Изключителната болка, която изпитваше единствено тогава, доказваше дълбочината и неотслабващата сила на вината, която тя, макар и в по-малка степен, носеше у себе си през цялата година. Грейс съжаляваше, че не бе предвидила тази реакция, желаеше да е сторила нещо повече за разсейването на това чувство за вина у Керъл.

„В края на краищата аз съм психолог“, мислеше тя. „Трябваше да очаквам това.“

Може би след като Керъл и Пол осиновяха нечие дете, Керъл щеше да почувства, че тежестта върху везните е поне изравнена. Осиновяването можеше да облекчи малко чувството за вина, макар и след време.

Грейс се надяваше да стане така. Тя обичаше Керъл като собствена дъщеря и желаеше само най-доброто за нея.

И разбира се, не можеше да понесе мисълта, че е възможно да загуби Керъл. Следователно нейната поява в кошмара изобщо не криеше никакви тайни. И със сигурност не беше лоша поличба.

С дрехи, полепнали от изсъхващата пот, Грейс се обърна отново към прозореца на кабинета, търсейки топлина и светлина, но денят беше студен, пепелявосив и неприятен. Вятърът притискаше стъклото и виеше тихо под стрехите на горния етаж.

Някъде в града, близо до реката, в дъжда и мъглата се издигаше мътна колона от дим. Не я забеляза преди минута, но не бе възможно да се е издигнала току-що; толкова дим не можеше да се появи само за няколко секунди. Даже и от това разстояние тя виждаше езиците на пламъка в основата на тъмната колона.