Дийн Кунц - Маска

— Марвин с питие, никак не е зле — повтори той, докато сипваше двойната доза на Пол.

Въпреки че Пол не беше голям пияч, сега изпитваше нужда от всяка капка, налята в чашата му от адвоката. Ръцете му още трепереха.

Коридорът с кабинети, обслужващи офиса на О’Брайън не беше голям, но сега повечето от служителите се бяха събрали там за да обсъждат гръмотевиците, разтърсили сградата, да изразяват учудването си, че нищо не се е подпалило, изненадата си, че електроснабдяването било възстановено толкова бързо, и да чакат ред за да надникнат в руините и бъркотията в светая светих на О’Брайън. Шумотевицата от гръмогласните разговори изобщо не успокояваше нервите на Пол.

През около трийсет секунди една светлоруса дама с пищящ глас повтаряше като учудена латерна думите:

— Не мога да повярвам, че в цялата тази бъркотия никой не бе убит! Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — всеки път, когато кажеше това, независимо от кой ъгъл на стаята говореше, гласът й се извисяваше над глъчката и караше Пол да трепне. — Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — казваше го, като че ли беше малко разочарована.

Алфред О’Брайън седеше върху бюрото в приемната. Неговата секретарка, спретната жена, чиято коса бе събрана в стегнат кок, се опитваше да намаже с някакво лекарство няколкото рани върху лицето на шефа си, но той изглеждаше по-загрижен за своя костюм, отколкото за собственото си състояние. Непрекъснато изтупваше с ръка и махаше от плата на сакото си полепналата кал, марля и малки парченца дървесна кора.

Пол изпи уискито си и погледна към Керъл. Тя още беше много уплашена. На фона на нейната лъскава черна коса лицето й изглеждаше съвсем бледо.

Явно тя забеляза загрижеността в неговия поглед, защото взе ръката му, стисна я, и се усмихна успокояващо. Но все пак усмивката не стоеше добре върху устните й, те още трепереха.

Той се наведе към нея, тъй че тя да го чуе в неуморимата глъчка на другите:

— Готова ли си да се махаме оттук?

Тя кимна. Някъде до прозореца един младеж с делови вид нададе вик:

— Хей! Хей, чуйте ме всички! Оглеждайте се добре. Колата на телевизията току-що спря до входа.

— Ако ни хванат репортерите — рече Керъл, — ще трябва да останем тука час и дори повече.

Тръгнаха си без да кажат довиждане на О’Брайън. В коридора, докато вървяха към страничния вход, успяха да навлекат дъждобраните си. Вече отвън, Пол отвори своя чадър и сложи ръка върху кръста на Керъл. Забързаха по хлъзгавия макадам на паркинга, като заобикаляха по-големите локви със закачливи подскоци. Поривистият вятър беше доста хладен за началото на септември и непрекъснато сменяше своята посока, докато най-накрая успя да влезе под чадъра и го огъна навън. Леденият, шибащ дъжд валеше с такава сила, че капките се забиваха като жила в лицето на Пол. Когато стигнаха до колата, косите им вече бяха мокри, прилепнали и доста вода бе проникнала във вратовете им под яките на техните палта.

Пол почти очакваше да види, че и понтиакът е повреден от светкавиците, но го намериха така, както го бяха оставили. Двигателят запали без засечки.

На излизане от паркинга той реши да завие наляво, но натисна спирачката, когато видя, че улицата е запречена от полицейски коли и пожарни цистерни само на половината път до следващата пресечка. Черквата още беше в пламъци, въпреки леещия се дъжд и упоритото заливане от пожарникарите с огромни потоци вода. Черният дим покриваше сивото небе, а огнените езици зад изпочупените прозорци се виеха и бучаха. Очевидно черквата бе окончателно загубена.

Зави надясно и подкара към къщи през залетите с вода улици, където каналите преливаха и всяка вдлъбнатина в настилката се бе превърнала в опасно езеро, към което човек трябваше да се отнася с особено внимание и дипломатичност за да не задави двигателя на колата си и да остане в прегръдките му.

Керъл се отпусна в седалката си, подпря се на вратата и уви ръце около себе си. Очевидно усещаше студ, въпреки че отоплението беше пуснато.

Пол усети, че зъбите му потракват.

Пътуваха до дома си десет минути и през това време никой от тях не промълви дума. Единствените звуци бяха съскащият шепот на гумите по мокрия асфалт и ритмичното тупкане на чистачките. В това мълчание нямаше никакво неудобство или напрежение, но в него имаше особена наситеност, ореол от огромна, натрупана енергия. Пол имаше чувството, че ако проговори, от изненада Керъл ще изхвърчи през покрива на колата.