Дийн Кунц - Маска

— Нищо няма да ни попречи, ти винаги ще се чувстваш така и аз се радвам, че си толкова щастлива. Тъй. Как беше?

Тя целуна брадичката и ъглите на устата му, а той я целуна по носа.

— А сега — каза Пол, — извинете моля, ще ми позволите ли да хапна малко от кашата преди да съм задъвкал собствения си език?

— Толкова си романтичен.

— Дори и романтичните огладняват.

Когато стигнаха края на стълбите, ги изненада внезапен, силен звук като от удари на чук. Ударите следваха един след друг, но неритмично: Дум, дум, дум — дум — дум — дум, дум — дум…

Керъл каза:

— По дяволите, това пък какво е?

— Иде някъде отвън… и над нас.

Стояха на последното стъпало и гледаха нагоре и назад към втория етаж.

Дум, дум — дум, дум, дум…

— Проклятие — рече Пол. — Бас държа, че някой от кепенците се е разхлабил от вятъра.

Ослушаха се за миг, после той въздъхна:

— Ще трябва да изляза навън и да го оправя.

— Сега? В дъжда?

— Ако не направя нищо, вятърът може да го откъсне от рамката. Или, което е по-лошо, цяла вечер ще виси и потраква. Нито ние ще спим, нито половината от съседите.

Тя се намръщи.

— А светкавиците… Пол, след всичко, което се случи, не мисля, че е нужно да рискуваш върху някоя клатеща се стълба посред бурята.

И на него не му се нравеше тази мисъл. Само като си представи, че е стъпил високо на дървената стълба сред гръмотевиците, косата му се изправи.

Тя продължи да настоява:

— Не искам да излизаш навън, щом…

Ударите замлъкнаха.

Те почакаха.

Вятър. Шум от дъждовни капки. Клоните на дърво, които тихо поскърцват от допира с някоя стена.

Накрая Пол каза:

— Твърде късно. Ако е било капак на прозорец, вече е отлетял. — Не го чух да пада.

— Не може да вдигне много шум, ако падне в тревата или храсталаците.

— Значи не е нужно да излизаш навън в дъжда — рече тя, пресичайки фоайето пред малкия коридор, водещ към кухнята.

Той я последва.

— Да, но сега ще се наложи по-голям ремонт.

Влязоха в кухнята и стъпките им отекнаха кухо по пода от керамични плочки, когато тя каза:

— Не се грижи за това до утре или даже до вдругиден. Точно сега трябва да се погрижиш за друго — разбъркването на кашата. Не я оставяй да се пресече.

Докато сваляше един меден тиган, окачен заедно с много други блестящи прибори и съдове над шкафовете и кухненските уреди, той се престори на обиден от нейната забележка.

— Допускал ли съм някога сосът за кашата да се пресече?

— Струва ми се, че последния път, когато го прави, той беше…

— Никога не е бил!

— Да — продължи тя с дразнеща интонация. — Да, последния път определено не беше на висота — тя извади пластмасова торбичка с гъби от големия лъскав хладилник. — Въпреки че като ти казвам това, ме боли сърцето, сосът на твоята последна каша „Алфредо“ беше на бучки като дюшек в мотел, където се нощува за десет долара.

— Какво долно обвинение! Прочее, откога си такава специалистка по мотелите с десетдоларова нощувка? Да не би да имаш таен живот, за който е крайно време да ми кажеш?

Докато приготвяха вечерята, бъбреха за това-онова, подкачаха се доста и от време на време опитваха да се разсмиват. На Пол му се стори, че светът се свива, докато накрая в него останаха само те двамата. Вселената се смали и стана не по-голяма от уютната, добре позната кухня.

Тогава проблесна светкавица и някак развали приятното настроение. Не беше голяма, изобщо не приличаше на ослепителните и разрушителни светкавици, които паднаха пред офиса на О’Брайън преди няколко часа. И все пак тя прекъсна Пол по средата на изречението, блясъкът отвлече неговото внимание и погледът му се спря върху издължения прозорец с много стъкла зад мивката. В задния двор дърветата сякаш се гърчеха, блестяха и трепереха в премигващата светлина на бурята и му се стори, че вижда не самите дървета, а техните отражения в повърхността на някое езеро.

Изведнъж долови с крайчеца на окото си друго движение, въпреки че не беше сигурен какво точно е видял. Освен че следобедът беше сив и мрачен, сега постепенно го изместваше ранната вечерна тъмнина и всичко бе забулено в лека мъгла. Дворът беше пълен със сенки. Малкото дневна светлина беше измамна, съвсем бледа; вместо да осветява, тя изопачаваше предметите, до които се докосваше. В пейзажа на тези полусенки нещо изведнъж изскочи зад големия дънер на стар дъб, прекоси бързо откритото затревено пространство и се скри зад един люляков храст.