Дийн Кунц - Маска

— Ще те накарам да си изядеш обратно думите — отговори той.

Тя продължи усмихната:

— Това ще е по-лесно, отколкото да ям твоята каша на бучки.

Той също се засмя:

— Е добре, добре. Печелиш. Мога да залостя вратата и утре сутринта.

Пол застана отново до печката, а тя се върна при дъската за рязане и се зае с дребните глави лук и магданоза за салатата.

Той знаеше, че Керъл вероятно има право за натрапника. Сигурно е бил Джаспър, увлечен от преследването на някоя котка или търсещ минувачи с по-меко сърце, които ще му дадат бисквитки. А това, което помисли, че е видял — леко изкривеното, лунно-бледо лице на жена, в чиито очи се отразяват светкавици, с уста, като че ръмжаща от омраза или ярост — сигурно е било просто игра на светлините и сенките. И въпреки това, след видяното в него остана някакво неясно напрежение. Не можа да си върне съвсем усещането за топлина и уют, което изпитваше точно преди да погледне през прозореца.

Грейс Митовски напълни жълтата пластмасова купичка с котешка храна „Мяу Микс“ и я постави в ъгъла до кухненската врата.

— Пис-пис-пис.

Аристофан не отговори.

Кухнята не беше любимата стая на Ари, защото само там не му бе разрешено да се катери където пожелае. Но и така катеренето не му се удаваше много. Липсваше му авантюристичния дух на много други котки и затова обикновено се излежаваше на пода. Но въпреки че не изгаряше от желание да подскача по кухненските рафтове, той не желаеше някой да му забранява. Като повечето котки и той се противеше на всякаква дисциплина и презираше правилата. Обаче, колкото и да не обичаше кухнята, никога не пропускаше да се появи точно навреме за обяд. Обикновено вече се навърташе нетърпеливо около купичката си, когато Грейс се канеше да я напълни.

Тя повиши глас:

— Пис-пис-пис.

Отникъде не се чу „мяу“. Аристофан не притича, както обичайно, с леко извита нагоре опашка, нетърпеливо чакаш обяда си.

— Ари — Ари — Ари! Супата ти е сложена, глупав котарако.

Тя остави кутийката с котешка храна и започна да мие ръцете си на мивката.

Дум, дум — дум!

Звукът като от чук — един мощен удар, последван от още два почти без пауза, също толкова мощни — дойде тъй внезапно и беше толкова силен, че Грейс подскочи от изненада и почти изтърва малката кърпа, с която бършеше ръцете си. Звукът се чу от предната част на къщата. Тя се ослуша за момент — чуваше само виенето на вятъра и потракването на дъжда и изведнъж…

Дум! Дум!

Тя окачи кърпата и излезе в коридора на долния етаж.

Дум — дум — дум!

Тръгна колебливо по коридора към външната врата и включи лампата на верандата. На вратата имаше шпионка, чиито лещи осигуряваха широка панорама. Не видя никого; изглежда посетителят си беше тръгнал.

ДУМ!

Този удар беше нанесен с такава сила, че Грейс се зачуди дали вратата няма да излети от пантите си. Чу се звук като от чупене на дърво и отскачайки назад, тя очакваше да види как вратата пада на трески върху пода на коридора. Но вратата си стоеше здраво на мястото, въпреки че шумно се блъскаше в касата; езикът на бравата се удряше силно в отворите на металната пластина.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

— Престани! — изкрещя тя. — Кой си ти? Кой е там?

Ударите спряха и тя помисли, че чува самодоволен смях.

Чудеше се да вика полицията или да вземе пистолета, който държеше в нощното си шкафче, но когато чу смеха, промени своето решение. И без чужда помощ щеше да се справи с няколко хлапета. Още не беше толкова стара, безсилна и крехка, че заради някаква банда досадни гаменчета да й помагат ченгетата.

Дръпна внимателно завесата на дългия, тесен прозорец до вратата. Напрегната, готова да отстъпи веднага, ако някой направи застрашително движение към стъклото, тя погледна навън. На верандата нямаше никого.

Отново чу смеха. Беше висок, звучен, момичешки глас.

Като пусна отново завесата върху прозореца, тя се обърна към вратата, отключи я и стъпи на прага.

Нощният вятър беше режещ и влажен. От извитите стрехи на верандата валеше дъжд.

Точно пред къщата потайните нападатели можеха да си намерят поне стотина скривалища. Точно зад парапета шумяха от вятъра гъсто израсналите клони на храстите, а жълтеникавата светлина на крушката срещу насекоми от тавана едва осветяваше средата на верандата. Пътеката, водеща от края на стъпалата към улицата, минаваше между две редици жив плет, който изглеждаше синьо-черен в тъмното. Сред множеството нощни сенки тя не можеше да види нито едно от гаменчетата.