Дийн Кунц - Маска

(Дум!)

Доста дълго в кошмара се редуваха трите места — от първата къща — на поляната, оттам — във втората къща, после отново поляната и първата къща — докато най-накрая тя се събуди със заседнал в гърлото вик. Изправи се в леглото, трепереше. Чувстваше студ, макар и да лепнеше от пот; спеше само по фланелка и бикини, които бяха залепени за кожата й от неприятната влага. Страшният звук от кошмара продължаваше да ехти в нейното съзнание — дум, дум, дум — дум, дум — и тя разбра, че нейното подсъзнание е заело този звук от действителността, от хлопането на разхлабения от вятъра капак, изненадало нея и Пол по-рано, през деня. Постепенно звукът като от чук отслабна и се сля с туптенето на сърцето й.

Тя дръпна завивките и пусна босите си нозе на пода. Седна в края на дюшека и обгърна тялото си с ръце.

Вече бе утро. Зад краищата на завесите прозираше сива светлина; беше твърде слаба за да се видят орнаментите по мебелите, но достатъчно ярка да направи сенките по-дълбоки и да изопачи всички форми — от това стаята изглеждаше съвсем непозната.

Дъждът спря два часа преди тя да легне, но бурята отново бе възвърнала предишната си сила по време на съня й. Дъждът барабанеше по покрива и бълбукаше в улуците и водосточните тръби. Слаби гръмотевици ехтяха като далечна оръдейна стрелба.

Пол още спеше, похърквайки тихо.

Керъл знаеше, че не е възможно отново да заспи. Независимо дали й харесваше или не, дали си бе починала или не, денят за нея вече започваше.

Без да включва лампата в стаята, тя влезе в голямата баня. В бледата утринна светлина смъкна от себе си мократа фланелка и бикините. Докато се сапунисваше под душа, се замисли за кошмара, който беше значително по-ярък от всичките й предишни сънища.

Този странен, късащ нервите звук — дум, дум — беше най-страшното в съня и споменът за него още я преследваше. Това не бяха обикновени удари на чук или секира, те кънтяха по необикновен начин, бяха твърде резки, в тях имаше някаква твърдост, чийто произход тя не можеше да определи точно. Затова реши, че подсъзнанието й не е заело просто шума от разхлабените кепенци. Ужасяващият звук в нейния сън бе причинен от нещо доста по-страшно отколкото хлопането на увиснала дъска. Освен това тя беше сигурна, че и друг път е чувала абсолютно същия звук. Но не в кошмар. В действителност. На друго място… преди много време…

Остави горещата вода да я залива, отмивайки сапуна, и опита да си припомни къде и кога е чувала точно същите изнервящи удари, защото изведнъж реши, че за нея е много важно да знае това. Без да разбира защо, усещаше смътно, че нещо я заплашва, докато не успее да се досети за източника на този звук. Но тези опити само я измъчваха, защото не можеше да прескочи отвъд границите на своите спомени — като досадното усещане, когато не можем да се досетим за заглавието на често слушана музикална пиеса.

В девет без четвърт, след закуска, Керъл тръгна на работа, а Пол се качи в малката спалня на горния етаж, превърната от него в кабинет. Бе създал спартанска атмосфера за да не се разсейва като пише. Белите стени бяха голи, по тях нямаше никакви украшения, нито една картина. В стаята се намираха само едно евтино бюро, машинописен стол, електрическа пишеща машина, чаша натъпкана с моливи и писалки, дълбоко сандъче, което в момента съдържаше почти двеста страници от започнатия през тази ваканция роман, телефон, етажерка с три рафта справочна литература, малко резервоарче за чиста вода в единия ъгъл и неголяма маса, върху която стоеше машинка за кафе „Мистър Кофи“.

Както винаги и тази сутрин първата му работа беше да си приготви каничка кафе. Точно когато натисна копчето „ВАРЕНЕ“ и сипа вода в горната част на машинката, телефонът звънна. Той се подпря върху ръба на бюрото и вдигна слушалката.

— Ало.

— Пол ли е? Обажда се Грейс Митовски.

— Добро утро, драга. Как си днес?

— Е, старите кокали не понасят много-много дъждовното време, но иначе се справям.

Пол се усмихна.

— Слушай, сигурен съм, че още разполагаш с много повече младежки сили от мене.

— Глупости. Ти сам си налагаш да работиш твърде много, защото имаш комплекс за вина, че си мързелив. В тебе има повече енергия, отколкото в ядрен реактор.

Той се засмя с глас.

— Не ми прави психоанализи, Грейс. Стигат ми и тези на жена ми.

— Като споменахме за нея…

— Съжалявам, изтърва я преди минутка. Сигурно ще я хванеш в офиса след половин час.