Дийн Кунц - Маска

— Ще дойда за бланката още преди обяд — увери го Пол. — А първата ми работа в петък сутринта ще бъде да ви я донеса.

Размениха си дежурните пожелания и Пол остави слушалката.

ДУМ!

Когато чу този звук, Пол се стресна и остана озадачен. Все пак трябваше да поправя кепенци. След това да отиде с колата до града за новия формуляр. После — обратно в къщи. А свършеше ли веднъж всичко това, половин ден щеше да бъде загубен напразно — без да е написал и едничка дума.

ДУМ! ДУМ!

— Проклятие — изруга той.

Дум, дум — дум, дум — дум…

Определено предстоеше един от ония дни.

Слезе до гардероба в коридора на първия етаж, където държеше дъждобрана и галошите си.

Чистачките на предното стъкло се мятаха напред-назад, напред-назад с кратко и рязко поскърцване, което караше Керъл да стиска зъби. Понаведе се малко напред към волана за да вижда по-добре през проливния дъжд.

Повърхността на улиците лъщеше; настилката беше хлъзгава, приличаше на слуз. По канавките се стичаше кална вода и образуваше мръсни локви около затлачените отводнителни решетки.

В девет и десет утринният час пик току-що бе преминал. Въпреки че по улиците имаше още доста движение, колите се движеха плавно и бързо. Всъщност, според Керъл, всички караха с твърде голяма скорост, затова тя се отпусна малко назад, но остана напрегната и предпазлива.

На две пресечки от нейния офис се оказа, че вниманието й е оправдано, но все пак не съвсем достатъчно за да предотврати неизбежното произшествие. Една млада жена влетя на улицата между два спрели пикапа без да си направи труда да се огледа, точно пред фолксвагена-бръмбар.

— Господи! — възкликна Керъл, блъскайки с крак спирачния педал толкова силно, че подскочи върху седалката.

Блондинката погледна към нея и замръзна на място, с широко отворени очи.

Въпреки че бръмбарът се движеше само с двайсет мили в час, нямаше надежда да спре навреме. Спирачките изпищяха. Отначало гумите успяха да намалят малко скоростта, но после се плъзнаха по мократа настилка.

„За Бога, не“ , помисли Керъл, стомахът й се сви и тя изтръпна.

Колата удари русото момиче, то излетя нагоре и падна върху капака, после задната част на фолксвагена се плъзна вляво, точно срещу приближаващия Кадилак, той сви със свистене на спирачки и неговият шофьор наду клаксона, сякаш мислеше, че един достатъчно силен звук може по вълшебен начин да изхвърли Керъл на безопасно разстояние от пътя му, и за миг беше сигурно, че ще се сблъскат, но кадилакът прелетя покрай нея без да я одраска, може би само на един-два инча — всичко това стана за две, три или четири секунди — а в същото време блондинката се изтърколи от капака, падна вдясно — към бордюра, и едва тогава бръмбарът спря окончателно напряко на улицата, люлеейки се върху пружините си като детско конче-играчка.

От прозорците не липсваше нито един капак. Нито един. Нямаше също разхлабени и тракащи от вятъра кепенци, както бе помислил Пол.

По галоши и дъждобран с качулка той обиколи цялата къща и разгледа капаците върху всички прозорци на първия и втория етаж, но не забеляза нищо нередно. Изглежда нямаше никакви поражения от бурята.

Объркан, той отново обиколи къщата и при всяка стъпка чуваше шляпане и плясък на вода от потъващата като напоена гъба под краката му почва на двора. При втората обиколка реши да види дали някой счупен клон на дърво не се трие в стените от пристъпите на вятъра. Всички дървета се оказаха здрави.

Треперейки от необичайно студения есенен въздух, той просто постоя на двора минута-две, като въртеше глава надясно и наляво, ослушваше се за чукането, разтърсило къщата преди малко. Сега не го чуваше. Единствените звуци бяха свистенето на вятъра, виещ в дървесните клони и тихото, непрестанно шумолене на дъждовните капки, падащи върху тревата.

Накрая, с лице настръхнало от студения вятър и изсмукващия всяка топлина дъжд, той реши да прекрати търсенето, докато ударите не се повторят така, че да разбере посоката и мястото, откъдето идат. Междувременно можеше да отиде с колата в града и да вземе онези формуляри от Агенцията за осиновяване. Постави ръка върху лицето си, почувства как покълналата му брада боде, припомни си педантичната спретнатост на О’Брайън и реши, че преди да тръгне, трябва да се обръсне.

Върна се в къщата през остъклената задна веранда, като остави подгизналата си горна дреха на облицованата с винил закачалка и захвърли галошите преди да влезе в кухнята. След като затвори вратата отвътре, реши за момент да се наслади на топлия въздух.