Дийн Кунц - Маска

Дум… дум… дум…

По причини, които умът му сега не можеше да разбере, шумът му се стори заплашителен, таящ злоба.

Тук, под покрива на таванската стая, му стана по-студено, отколкото навън — във вятъра и дъжда.

Керъл искаше да пътува в линейката с раненото момиче до болницата, но знаеше, че може само да попречи. Освен това главният от полицаите, пристигнали за произшествието — къдрокос млад мъж на име Том Уедърби — трябваше да я разпита.

Седнаха на предната седалка в патрулния автомобил, ухаещ отвътре на ментовите бонбончета, които Уедърби смучеше. Прозорците бяха съвсем непрозрачни от блестящите струйки дъжд. Полицейската радиостанция пукаше и пращеше.

Уедърби се намръщи.

— Мокра сте до кости. В багажника има одеяло. Ще ви го донеса.

— Не, не — каза тя. — Ще се оправя.

Нейният зелен плетен костюм беше подгизнал. Напоената й от дъжда коса лепнеше по главата и висеше отпуснато върху раменете й. Но точно сега изобщо не можеше да мисли за външния си вид или настръхналата от студ кожа. Обърна се към полицая:

— Нека приключим по-бързо с това.

— Разбира се… щом мислите, че сте добре.

— Добре съм.

Докато буташе лостчето за отоплението на колата, Уедърби попита:

— Между другото, случайно да познавате детето, което изскочи пред вашата кола?

— Да я познавам? Не. Разбира се, че не.

— У нея нямаше никакви документи за самоличност. Забелязахте ли да носи чантичка, когато се показа на улицата?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Опитайте да си спомните.

— Мисля, че нямаше.

— Вероятно е така — каза той. — Щом е способна да се разхожда в такава буря даже без горна дреха и чадър, защо ще носи чанта? Но все пак ще претърсим улицата. Може някъде да е изтървала нещо.

— Какво ще правите, ако не успеете да разберете коя е? Как ще се свържете с нейните родители? Искам да кажа, че тя не може и не бива да остава сама точно сега.

— Никакви проблеми — отвърна Уедърби. — Тя ще ни каже името си, когато дойде в съзнание.

— Ако изобщо се съвземе.

— Е, няма съмнение. Не е нужно да се тревожите за това. Не изглеждаше сериозно наранена.

Въпреки всичко Керъл се тревожеше.

Следващите десет минути Уедърби питаше, а тя отговаряше на неговите въпроси. Когато той попълни формуляра за произшествие, тя набързо го прочете и се подписа в долната му част.

— Вие нямате никаква вина — успокои я Уедърби. — Движили сте се със скорост, по-ниска от ограничението, а и трима души свидетелстват, че момичето е изскочило точно пред вас от място, където сте нямали никаква видимост, без изобщо да си направи труда и погледне дали не идват автомобили. Вие сте на чисто.

— Трябваше да бъда по-внимателна.

— Не виждам какво повече сте могли да направите.

— Все нещо. Сигурно е било възможно да направя нещо — каза тя нещастно.

Той поклати глава.

— Не. Чуйте ме, доктор Трейси. Много пъти съм ставал свидетел на подобни неща. Има катастрофа, има ранен човек, но никой не може да бъде обвинен — и все пак един от участниците в произшествието има съвсем неуместното усещане, че е отговорен и държи да се чувства виновен. А и в този случай — щом никой друг не го е причинил — виновно е самото дете, а не вие. Според очевидците нейното поведение е било странно още преди вие да завиете зад ъгъла, като че ли тя почти е имала намерение сама да се хвърли под някоя кола.

— Но защо толкова хубаво момиче ще иска да се хвърли под колелетата?

Уедърби сви рамене.

— Казахте ми, че сте психиатър. Вашата специалност са децата и юношите, прав ли съм?

— Да.

— Следователно вие трябва да знаете отговорите на тези въпроси по-добре от мене. Защо ще иска да се убие? Може да са домашни проблеми — баща, който пие много и тормози силно своята собствена малка дъщеря и майка, която изобщо не се интересува от това. А може би момичето просто е било изоставено от своя приятел и е решило, че това е краят на света. Или пък е разбрала за нежеланата си бременност и е решила, че няма сили да съобщи това на своите родители. Сигурно съществуват стотици причини, и аз съм сигурен, че вие ги знаете добре от практиката си.

В думите му имаше истина, но от това Керъл не се почувства по-добре.

„Ех, само да бях карала по-бавно“, помисли си тя. „Може би една по-бърза реакция щеше да е достатъчна, и горкото момиче сега нямаше да е в болница.“

— Може да е била и в наркотично опиянение — продължи Уедърби. — За проклятие твърде много младежи напоследък се забавляват по този начин. Кълна се, някои от тях могат да погълнат всеки попаднал им хап. А ако им дадат нещо, което не може да се погълне, те ще започнат да го дишат или да го инжектират във вените си. Момичето, което блъснахте, може да е летяло толкова високо в облаците, че изобщо да не е осъзнавало къде се намира, когато е изскочило пред вашата кола. И ако действително е така, пак ли ще ми кажете, че в известна степен вината си остава ваша?