Дийн Кунц - Маска

Реши да се обръсне, да слезе с колата до града и да вземе новия комплект формуляри от агенцията по осиновяване. Докато се върне в къщи, бурята можеше да отмине. Станеше ли така и качеше ли се на покрива до единайсет и половина, трябваше да се справи със смъкването на антената, да хапне малко и целия следобед да работи върху своята книга, и то — без никакви прекъсвания. Но подозираше, че ще се появят и други пречки. Вече се бе примирил с факта, че днес е един от ония дни.

Когато излезе от таванското помещение и изключи осветлението, къщата потрепери от следващия удар.

ДУМ!

Този път — само един.

И всичко притихна отново.

Фоайето за посетители в болницата напомняше експлозия в гардероба на цирков клоун. Стените бяха светложълти; столовете — яркочервени; подовото покритие — оранжево; картотеките и масичките — направени от тежка морава пластмаса; а в цветовете на двете абстрактни картини надделяваха сините и зелени полутонове.

Фоайето — дело на дизайнер, очевидно прекалил с четенето на различни теории за психологическото въздействие на цвета върху настроението — трябваше да има положителен, жизнеутвърждаващ вид. Явно неговото предназначение бе да повдига духа на посетителите и да отвлича мислите им от болни приятели или умиращи роднини. Но у Керъл предизвикателно жизнерадостният декор предизвика реакция, противоположна на дизайнерския замисъл. В това помещение човек можеше да откачи; то стържеше по нервите тъй успешно, както груба шкурка би остъргала мека бисквита.

Тя приседна върху един от червените столове за да почака лекаря, оказал помощ на раненото момиче. Когато се появи, контрастът между неговата безупречно бяла лабораторна престилка и крещящия цветен декор беше тъй силен, че той сякаш излъчваше сияние като светец.

Керъл се повдигна да го поздрави, а лекарят попита дали тя е доктор Трейси и каза, че името му е Сам Ханъпорт. Беше висок, с доста яко телосложение, квадратно румено лице, очевидно в началото на петдесетте години. Според външния си вид той трябваше да има силен глас и груби, дори може би неприятни обноски, но се оказа, че говори меко и изглеждаше истински загрижен за емоционалното и физическо въздействие на катастрофата върху Керъл. Трябваха й цели две минути, за да го убеди в доброто си телесно и душевно състояние, и после седнаха един срещу друг на два червени стола.

Ханъпорт повдигна рунтавите си вежди:

— Изглеждате, като че ли няма да имате нищо против една гореща вана и голяма чаша, пълна с греяно бренди.

— Бях мокра до кости — отвърна тя, — но вече почти изсъхнах. Какво ще ми кажете за момичето?

— Рани, контузии, одрасквания — отговори той.

— Вътрешни кръвоизливи?

— Тестовете не показаха нищо.

— Счупвания?

— В тялото й няма нито една счупена кост. Отървала се е учудващо леко. Сигурно не сте карали твърде бързо, когато сте я ударили.

— Не карах. Но като си помисля как се подхлъзна и падна върху капака, а после се стовари към бордюра, реших, че може би… — Керъл потрепери, нямаше никакво желание да облича мислите си в думи.

— Е, детето сега е в добро състояние. Дойде в съзнание още в линейката и когато я видях, вече беше на себе си.

— Да благодарим на Бога.

— Няма признаци дори и на леко сътресение. Не предполагам, че ще има някакви дълготрайни последици.

Облекчена, Керъл се отпусна в червения стол.

— Ще искам да я видя, да говоря с нея.

— В момента тя почива — каза доктор Ханъпорт. — Не бива никой да я тревожи точно сега. Но ако желаете да дойдете тази вечер, в часовете за посещения, тя ще може да се види с вас.

— Ще го направя. Непременно ще направя това. Бога ми, дори не ви попитах как е името й.

Рунтавите му вежди отново се повдигнаха.

— Виждате ли, тук съществува един малък проблем.

— Проблем? — Керъл отново бе обхваната от напрежение. — Какво имате предвид? Не може да си спомни своето име ли?

— Все още не си спомня, но…

— О, Господи.

— … и това ще стане.

— Казахте, че няма сътресения…

— Кълна ви се, не е сериозно — каза Ханъпорт. После пое нейната лява ръка в своите едри, груби длани и я задържа тъй, като че ли тя всеки момент можеше да изхрущи и да се смачка. — Моля ви, не преживявайте това много дълбоко. Момичето ще се оправи. Неспособността й да си спомни своето име не е симптом на тежко сътресение или сериозно мозъчно нараняване; поне не и в нейния случай. Не е объркана, нито е загубила ориентация. Полезрението й е нормално и отлично възприема отдалеченост. Проверихме мисловните й процеси с някои математически задачи — събиране, изваждане, умножение — и тя реши всичките правилно. Произнася точно буква по буква всяка дума, която й споменем; страхотно се справя с правописа това момиче. Следователно няма тежки сътресения. Просто страда от лека амнезия. Разбирате ме, нали — селективна амнезия, просто загуба на личните спомени, а не на умения, познания и големи групи социални понятия. Слава Богу, не е забравила как да чете и пише; забравила е единствено коя е, откъде е и как е попаднала на това място. А това звучи по-сериозно, отколкото е в действителност. Разбира се, сега е разстроена и уплашена. Но от селективната амнезия човек се възстановява най-лесно.