Дийн Кунц - Лошо място (Част ІI)

От болницата в Ориндж се отправиха към кантората в Нюпорт Бийч. Имаха да свършат много работа от името на Франк, а неговото влошаващо се състояние ги караше да бързат повече от всякога. Франк пътуваше заедно с Хал, а Джули ги следваше, за да може да им се притече на помощ, ако по пътя се случи нещо непредвидено. Целият случай приличаше на поредица от непредвидени събития.

Когато стигнаха до празната кантора — сътрудниците на „Дакота & Дакота“ имаха още няколко часа до началото на работния ден, — слънцето вече се беше вдигнало над облаците на изток. Над океана в западна посока се виждаше тънка ивица синьо небе, като цепнатина под вратата на бурята. Четиримата минаха покрай приемната и влязоха в своята светая светих. Тъкмо тогава дъждът рязко спря, сякаш божествена ръка бе завъртяла небесния кран. По големите прозорци престанаха да се стичат лъскави струи. Водата се събра на стотици капчици, които блещукаха с живачно-сиво сияние в облачната утрин.

Боби посочи издутата калъфка в ръцете на Хал.

— Заведи Франк в банята и му помогни да се преоблече в дрехите, с които постъпи в болницата. Тогава ще можем по-внимателно да разгледаме онези, с които е облечен сега.

Франк бе възвърнал равновесието си и почти цялата си сила. Не се нуждаеше от помощта на Хал. Но Джули знаеше, че Боби няма да допусне отсега нататък клиентът им да отиде където и да било без придружител. Трябваше непрекъснато да го държат под око, за да не изпуснат нито една нишка, която би могла да даде обяснение за внезапните му изчезвания и появявания.

Преди да се погрижи за Франк, Хал измъкна смачканите дрехи от калъфката, а останалото съдържание сложи на бюрото на Джули.

— Кафе? — попита Боби.

— Умирам за едно кафе — отвърна Джули.

Боби отиде в килера в дъното, за да пусне едната кафе машина.

Съпругата му седна на бюрото и изтърси калъфката. Имаше тридесет пакета стодоларови банкноти в привързани с ластик пачки. Тя разгърна краищата на десет пакета, за да провери да не би да са примесени с по-дребни банкноти, но всички се оказаха стотачки. Взе наслуки два пакета и ги преброи. Във всеки имаше по сто банкноти. Значи десет хиляди долара в пакет. Когато Боби се появи с чаши, лъжички, сметана, захар и кана димящо кафе, подредени върху поднос, бе стигнала до извода, че последното изчезване е донесло най-големия досега улов на Франк.

— Триста бона — обяви тя, докато Боби слагаше подноса на бюрото.

Той тихичко подсвирна.

— Значи общо колко стават?

— Заедно с тези имаме шестстотин хиляди.

— Скоро ще трябва да купуваме нова служебна каса.

Хал Яматака сложи другите дрехи на Франк върху масичката за кафе.

— Има нещо нередно с ципа на панталоните. Не само че не работи, не е там въпросът. Друго е, много нередно.

Хал, Франк и Джули придърпаха столовете си към ниската масичка със стъклен плот и отпиха от силното черно кафе. През това време Боби седна на дивана и се взря внимателно в дрехите. Освен забелязаните още в болницата странности, откри също, че повечето зъбци на ципа са метални, както би трябвало, но около четиридесет пръснати тук-там безредно бяха като че от твърда черна гума — всъщност ципът беше заял тъкмо на тях.

Смутено се загледа в необикновения цип, бавно плъзна пръста си по назъбените краища и изведнъж сякаш го осени вдъхновение. Взе една от обувките на Франк и провери тока. Всичко изглеждаше нормално, но при проверката на втората обувка забеляза, че тридесет-четиридесет лъскави метални парченца са вградени в твърдата гума.

— Някой има ли ножче? — попита Боби.

Хал извади своето от джоба. Боби изчопли с него няколко метални частици, които сякаш бяха вградени в гумата, докато е била още гореща. Зъбци от ципа. Те паднаха върху стъклената масичка: туп… туп. Боби прецени на око, че количеството изместена от зъбците гума се равнява на намерената в ципа.

Седнал в украсената като в Дисниленд кантора на Дакота, Франк Полард бе обзет от безкрайна умора — почти недействителна, като в анимационните филми, където от изтощение патокът Доналд може да се смъкне от стола и да се разлее в локва плът и перушина. Умората се беше натрупвала ден след ден, час по час, откакто се събуди в алеята миналата седмица. Сега обаче го заля като вълна през срутена дига. Но надигналата се умора беше плътна не като вода, а като течно олово. Стори му се, че внезапно е натежал — с голямо усилие можеше да вдигне крак или ръка, дори главата му тежеше на врата. Изпитваше тъпа болка във всяка става по тялото, дори в лактите, китките и пръстите, но най-много в коленете, бедрата и раменете. Тресеше го не като от болест, а сякаш бавна вирусна инфекция изсмукваше непрестанно жизнените му сокове. Умората не бе притъпила сетивата му, напротив — беше изострила нервните окончания като с фина шкурка. От силните звуци се свиваше, от ярката светлина присвиваше болезнено очи, беше силно чувствителен към топлината и студа, към повърхността на всеки предмет, до който се докосваше.