Дийн Кунц: Лошо място (Част ІI)

Страхът, който й без това не напускаше Франк и кръжеше като акула в океанските дълбини, рязко изплува на повърхността, предизвикан от тревогата и съжалението по лицата на хората, на чиято помощ разчиташе, за да се спаси. Той затвори очи, но стана още по-лошо, защото след като техните образи изчезнаха, във въображението му се роди собственото му лице при несполучливо възстановяване след бъдещо телекинетично пътуване: осемдесет разместени зъба, щръкнали от дясната очна кухина, увиснало око без клепач в средата на бузата, изпъстрен с отвратителни буци плът и жили. Представи си как отваря обезобразената си уста, може би за да изкрещи, но отвътре изскачат два пръста и част от ръката, вместо езика.

Отвори очи и от гърлото му се изтръгна тих вик от ужас и мъка.

Трепереше. Неудържимо.

След като доля чашите с кафе и по предложение на Боби сипа на Франк малко бърбън, въпреки ранния час, Хал отиде в бокса до приемната, за да свари още кафе.

Франк се подкрепи с няколко глътки от подсиленото кафе и тогава Джули му показа снимката, като внимателно проследи реакцията му.

— Познаваш ли някого от тези хора?

— Не. Не съм ги виждал.

— Мъжът — обясни Боби, — е Джордж Фарис. Истинският Джордж Фарис. Взехме снимката от шурея му.

Франк се вгледа в снимката със засилен интерес.

— Може и да съм го познавал и затова съм взел името му, но не помня да съм го виждал преди.

— Той е мъртъв — каза Джули и й се стори, че изненадата на Франк е неподправена. Обясни му как Фарис е починал преди години… а после семейството му било избито много след смъртта му. Разказа му и за Джеймс Роман и гибелта на семейство Роман при пожар през ноември.

С видимо искрена почуда и объркване Франк попита:

— И защо толкова много смъртни случаи? Случайно съвпадение ли е?

Джули се приведе.

— Ние смятаме, че ги е убил мистър Синя светлина.

— Кой?

— Мистър Синя светлина. Човекът, за когото ни разказа, че те е преследвал онази нощ в Анахайм, човекът, който смяташ, че те дебне по неизвестни причини. Според нас той е разбрал, че пътуваш под имената Фарис и Роман, отишъл е на адресите им и като не те е открил там, избил е всички или защото се е мъчил да изстиска от тях сведения, или… просто ей така.

Франк беше изумен. Бледото му лице побледня още повече, сякаш на филмов екран бавно се разтваряше образ. Той се навъси.

— Значи ако не съм използвал фалшива самоличност, убиецът никога не би стигнал до тези хора. Аз съм причината за смъртта им.

Изпълнена със съжаление към него, засрамена от предишните си подозрения, заради които бе подходила така към въпроса, Джули се опита да го успокои:

— Не се измъчвай, Франк. Най-вероятно фалшификаторът на документите е взел имената произволно от списъка на неотдавна починалите. Да беше подходил иначе, Фарисови и Романови никога е нямало да привлекат вниманието на мистър Синя светлина. Но ти не си виновен, че фалшификаторът е използвал най-бързия и най-мързелив метод.

Франк поклати глава, понечи да проговори, но не успя.

— Не може да виниш себе си — потвърди Хал от прага, където очевидно бе стоял достатъчно дълго, за да схване основното около снимката. Изглеждаше истински натъжен от скръбта на Франк. Също както Клинт бе повярвал на мекия глас на Франк, смиреното му поведение и ангелската невинност.

Франк се покашля и най-накрая думите избликнаха:

— Не, не, за Бога, всички тези хора са мъртви заради мен.

В компютърната зала на „Дакота & Дакота“ Боби и Франк седнаха на два секретарски стола с пружиниращи облегалки и гумени колелца. Боби включи единия от трите модерни персонални компютъра „Ай Би Ем“, свързани с външния свят чрез модеми и телефонни линии. Макар и достатъчно силни за работа, светлините на тавана бяха приглушени, за да не се отразяват от екраните на терминалите. Единственият прозорец на стаята беше покрит с плътно черно перде поради същата причина.

Подобно на полицаите от силиконовата епоха, съвременните частни детективи и консултанти по въпросите на сигурността разчитаха на компютрите, за да улеснят работата си и да съберат обширна и задълбочена информация, каквато никога не биха могли да осигурят със старомодните шпионски методи на Сам Спейд или Филип Марлоу. Разбира се, не се отказваха от обикалянето из улиците, разпитите на свидетели и потенциални заподозрени и наблюдението, но без компютрите щяха да работят неефективно като човек, който се мъчи да поправи спукана гума с чук и наковалня. Изтичаше последното десетилетие на двадесетия век и частните детективи, които не познаваха микрочиповата революция, съществуваха единствено в телевизионните филми и криминалните романи със странни дати.