Дийн Кунц - Лошо място (Част ІI)

Лий Чен, който бе проектирал системата им за електронно събиране на данните и сега я поддържаше, нямаше да дойде на работа преди девет часа. На Боби не му се искаше да чака близо час, за да включи компютъра в работата по случая на Франк. Не беше първокласен експерт като Лий, но познаваше системата, можеше да усвоява нови програми, когато се наложеше и спокойно търсеше информация в киберпространството, сякаш ровеше в подшити годишни течения на стари вестници.

Боби взе от едно чекмедже книгата на Лий с родовете и първо влезе в мрежата на социалното осигуряване с откритите данни. Не всички файлове в системата бяха достъпни, една част бяха засекретени с уж непробиваеми кодове заради изискванията на различни закони за правото на личен живот.

В откритите данни Боби провери колко души носят името Франк Полард. Само след секунди на екрана се появи отговорът: с различните варианти на името Франк като например Франклин, Франки или Франко, заедно с подобни имена като Франсис, от които Франк можеше евентуално да бъде умалително, в системата на социалното осигуряване бяха записани шестстотин и девет души на име Франк Полард.

— Боби — обади се Франк напрегнато, — разбираш ли нещо от написаното на екрана? Това думи ли са, истински думи ли са или произволно нахвърляни букви?

— А? Разбира се, че са думи.

— Не и за мен. Не съм виждал такова нещо. Пълни безсмислици.

Боби взе един брой от списанието за електроника „Байт“, което лежеше между два компютъра, отвори наслуки на една статия и го подаде на Франк.

— Прочети тук.

Франк пое списанието, взря се в него, попрехвърли няколко страници напред, после още няколко. Разтрепери се. Списанието се разшумоля в несигурните му ръце.

— Не мога. Божичко, и това вече не мога. Вчера загубих способността да смятам, сега не умея да чета, все повече се обърквам, в главата ми е каша, боли ме всяка става, всеки мускул. Телепортирането ме изтощава, убива ме. Разпадам се, Боби, умствено и физически, и то все по-бързо.

— Всичко ще се оправи — каза Боби с престорена увереност. Беше почти сигурен, че ще разнищят историята, ще научат кой е Франк, къде ходи нощем, как и защо, но в същото време виждаше, че Франк бързо отпада и не можеше да се обзаложи, че ще намерят всички отговори, докато Франк е още жив, нормален и способен да се възползва от откритията им. Въпреки това сложи ръка на рамото на клиента си и лекичко го стисна, за да му вдъхне увереност.

— Не се отчайвай, приятел. Всичко ще се оправи. Сигурен съм. Абсолютно.

Франк пое дълбоко дъх и кимна.

Младият мъж отново се обърна към екрана на терминала с чувство на вина от току-що изречената лъжа и попита:

— Помниш ли на колко години си, Франк?

— Не.

— Изглеждаш на трийсет и две, трийсет и три.

— Чувствам се по-стар.

Като тихичко си подсвиркваше „Кукла от коприна“ на Дюк Елингтън, Боби се замисли за миг, после даде команда на компютъра в социалното осигуряване да елиминира всички Франк Полард под двадесет и осем и над тридесет и осем години. Останаха седемдесет и двама души.

— Франк, мислиш ли, че някога си живял другаде или си кореняк калифорниец?

— Не зная.

— Да предположим, че си рожба на слънчевия щат.

Зададе команда на компютъра да отсее сред останалите Франк Полард тези, които бяха подали молба за социално осигуряване като жители на Калифорния (петнадесет) и после тези, чиито адреси в момента бяха в Калифорния (шест).

Откритите данни в компютърната система на социалното осигуряване по закон не можеха да разкриват номерата на социалните осигуровки на случайни лица. Боби провери указанията в книгата на Лий с кодовете и влезе в поверителните файлове чрез сложна поредица от маневри за заобикаляне на защитата в системата.

Не му беше приятно да нарушава закона, но при съвременните технологии несъмнено не можеше да използва най-пълноценно системата за набиране на данни, ако играе по правилата. Компютрите бяха средства на свободата, докато правителствата бяха в една или друга степен средства за потисничество — невинаги успяваха да съжителстват хармонично.

Боби провери номерата и адресите на шестимата Франк Полард, които живееха в Калифорния.

— И сега какво? — зачуди се Франк.

— Сега — обясни Боби, — ще използвам номерата и адресите, за да направя проверка в калифорнийската пътна полиция, въоръжените сили, щатската полиция, полицията в големите градове и други държавни органи дали няма да намеря някъде описание на шестимата Франк Полард. Ще научим данните за ръста, теглото, цвета на косата, цвета на очите, цвета на кожата… постепенно ще ги елиминираме един по един. Още по-добре, ако се окаже, че един от тях си ти и ако някога си служил в армията или си бил арестуван за извършено престъпление, можем дори да се сдобием с твоя снимка в досиетата и да потвърдим с нея самоличността ти.