Дийн Кунц - Маска

Следвайки повикването, той се обърна и забърза през безвкусно оцветения коридор; бялата му лабораторна престилка се вееше зад него.

Керъл отиде до телефонните автомати и позвъни в кабинета си. Обясни станалото на своята секретарка Телма и уреди отлагането на часовете за пациенти, предвидени за днес. После набра номера на домашния си телефон и Пол се обади след третото позвъняване.

— Хвана ме точно като излизах навън — обясни той. — Трябва да, сляза с колата до офиса на О’Брайън и да взема нов комплект от документи за осиновяване. Нашите са се загубили в бъркотията вчера. Както вървят нещата досега, струва ми се, че трябваше да проспя днешния ден.

— Същото мога да кажа и аз — отвърна тя.

— Какво се е случило?

Тя му разказа за катастрофата и предаде накратко разговора си с доктор Ханъпорт.

— Можеше и да е по-зле — отбеляза Пол. — Поне можем да сме благодарни, че никой не е бил убит или осакатен.

— Всички ми повтарят това: „Можеше и да бъде по-зле, Керъл.“ Но на мене и така ми се струва достатъчно лошо.

— Ти добре ли си?

— Да. Казах ти. Нямам и драскотина.

— Не исках да кажа физически. Имам предвид дали си наред емоционално. Гласът ти трепери.

— Малко. Съвсем мъничко.

— Ще дойда в болницата — рече той.

— Не, недей. Не е нужно.

— Сигурна ли си, че можеш да караш кола?

— След катастрофата пристигнах с нея дотук без произшествия, а сега се чувствам по-добре от тогава. Скоро ще съм съвсем добре. Ще направя следното — трябва да навестя Грейс у дома й. Ще изцедя дрехите си, ще ги изсуша и ще ги изгладя. Нуждая се и от душ. Сигурно ще хапнем с Грейс нещо за вечеря, ако тя няма нищо против, а след това отново ще се върна тук в часовете за посещения тази вечер.

— Кога ще бъдеш в къщи?

— Вероятно няма да смогна до осем-осем и половина.

— Ще ми липсваш.

— И ти — на мене.

— Предай и моите поздрави на Грейс — каза той. — Кажи й, че смитам нея за следващия Нострадамус.

— Какво трябва да означава това?

— Грейс позвъни преди малко. Каза, че неотдавна сънувала два кошмара, а ти си участвала и в двата. Опасяваше се, че ще ти се случи нещо лошо.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Беше разтревожена. Страхуваше се да не си помисля, че я хваща старческо слабоумие или нещо подобно.

— Каза ли й за вчерашната гръмотевица?

— Да, но тя чувстваше, че ще се случи нещо друго, нещо лошо.

— Така и стана.

— Полазват ли те тръпки, а?

— Определено — отговори Керъл. Спомни си своя собствен кошмар: черната пустота; проблясъка; сребристия предмет, който непрекъснато се приближава, приближава.

— Сигурен съм, че Грейс ще ти каже всичко за това — продължи Пол. — А ние ще се видим вечерта.

— Обичам те — каза Керъл.

— И аз те обичам.

Тя остави слушалката и излезе на паркинга.

По небето се кълбяха сиво-черни гръмотевични облаци, но в момента валеше съвсем слабо. Вятърът беше все така студен, режещ, и свистеше в жиците отгоре — звук, приличен на рояк сърдито жужащи оси.

В полусамостоятелната болнична стая имаше две легла, но второто в момента беше свободно. Точно сега вътре нямаше и медицинска сестра. Момичето беше само.

Лежеше под чист бял чаршаф и кремаво одеяло, загледана в тавана, облицован с шумозаглушителни плочки. Тя имаше главоболие и усещаше всеки слаб пулс, всяка смъдяща рана и одраскване по ожуленото си тяло, но знаеше, че не е сериозно наранена.

Не болката, а страхът беше нейният най-страшен враг. Бе уплашена от неспособността да си спомни коя е. От друга страна, преследваше я необяснимото, но въпреки това твърдо убеждение, че ще бъде глупаво и изключително опасно, ако си припомни своето минало. Без да знае защо, тя подозираше смъртна опасност за себе си в цялостното възвръщане на паметта — странно усещане, което я плашеше повече от всичко друго.

Знаеше, че амнезията не е следствие от катастрофата. Имаше мъгляви спомени как е ходила по улицата в дъжда минута-две преди да изскочи слепешката пред фолксвагена. Знаеше, че дори и тогава е била зашеметена, уплашена, незнаеща името си и без да може да си припомни как се е озовала в този съвсем непознат, странен град. Несъмнено нишката на нейната памет бе започнала да се прекъсва преди катастрофата.

Чудеше се, дали е възможно амнезията да представлява някакъв предпазен щит, който я пази от нещо ужасно в миналото й. Дали в случая безпаметността означаваше безопасност?

Защо? Безопасност от какво?

„От какво мога да бягам?“ — питаше се тя.