Дийн Кунц - Маска

— В определен смисъл животните са като хората. А когато един човек започне да се държи странно, това може да бъде признак за физическо неразположение — от мозъчен тумор до неподходяща диета.

— Предполагам, че няма да е зле да го заведа на ветеринарен лекар.

— Ако дъждът спре за малко, защо не излезем навън да видим дали няма да го открием? — предложи Керъл.

— Напразни усилия. Когато една котка не иска да я намерят, тя няма да бъде намерена. Освен това той ще се върне за вечеря. Цялата нощ ще го държа в къщи и сутринта ще го заведа на лекар — Грейс погледна бъркотията върху креслото, начумери се и поклати глава. — Това не е характерно за моя Ари — каза тя тревожно. — Изобщо не е.

Номерът на отворената врата беше 316.

Керъл пристъпи с колебание в бяло-синята болнична стая и спря точно зад прага. Миришеше леко на дезинфекционен разтвор.

Момичето седеше поизправено в леглото до прозореца, отвърнало лице от вратата, и гледаше навън към изпълнения с мрачни полусенки болничен двор. Разбирайки, че вече не е сама, обърна глава и когато погледна към Керъл, синьо-зелените й очи не издаваха никакво познанство.

— Може ли да вляза? — попита Керъл.

— Разбира се.

Керъл се доближи до края на леглото.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— При всичките рани, одрасквания и натъртвания сигурно не е лесно да се чувстваш удобно в леглото.

— Боже, изобщо не съм ударена толкова зле. Само малко поожулена. Не е нещо, което може да ме убие. А всички са толкова любезни; прекалено много пара вдигате заради мене.

— Как е главата?

— Болеше ме, когато се съвзех, но вече от часове ми мина.

— Да виждаш нещата раздвоени?

— Нищо подобно — отвърна момичето. Един кичур златисторуса коса се измъкна иззад нейното ухо и падна върху бузата й; тя отново го върна на мястото му. — Вие лекар ли сте?

— Да — каза Керъл! — Името ми е Керъл Трейси.

— Може да ме наричате Джейн. Това е името върху картичката на леглото. Джейн Доу 9 9 Джон Доу — стандартно име за неидентифициран човек или труп, в случая — Джейн. . Сигурно е добро колкото и всички останали. Дори може да се окаже, че е много по-хубаво от истинското ми име. В действителност е възможно аз да съм Зелда, Миртъл, или нещо подобно — усмивката й беше много мила. — Вие сте сигурно стотният доктор, който идва да ме види. Между другото, колко ги имам?

— Аз не съм от тях — рече Керъл. — Аз съм тук, защото… е… онази кола, пред която изскочихте, беше моята.

— О, наистина ли, ей, ужасно съжалявам. Надявам се, че няма големи щети.

Изненадана от думите на момичето и изражението на истинска загриженост в очите му, Керъл се засмя.

— За бога, миличка, не се тревожи за колата ми. Важно е твоето здраве, а не фолксвагенът. И аз съм тази, която трябва да се извинява. Чувствам се ужасно.

— А не бива — отвърна момичето. — Всичките ми зъби са на местата си, изобщо нямам счупена кост, освен това доктор Ханъпорт казва, че момчетата ще продължат да се интересуват от мене — и тя се ухили със самочувствие.

— Изглежда е прав за момчетата — каза Керъл. — Ти си много красиво момиче.

Усмивката на момичето стана срамежлива, то поруменя и сведе поглед към завивките над скута си.

Керъл продължи:

— Надявах се да те намеря тук с твоите родители.

Момичето опита да задържи щастливото си изражение, но когато вдигна поглед, в тази наложена маска прозираха страх и колебание.

— Изглежда все още не са дали доклад за изчезнал човек. Но това е само въпрос на време.

— Успя ли изобщо да си припомниш нещо за своето минало?

— Още не съм. Но ще успея — докато говореше, тя пооправи якичката на болничната нощница и поглади завивките над скута си. — Доктор Ханъпорт твърди, че ще си възвърна всичко, стига само да не прекалявам с усилията за припомняне. Казва, че съм щастлива, задето нямам цялостна амнезия. Това е, когато забравяш дори да четеш и пишеш. Е, не съм чак толкова отнесена! Изобщо. Ама иначе щеше да ми се стъжни. Представям си — как трябва да уча четене, писане, събиране, изваждане, умножение, деление и правопис съвсем наново! Каква досада! — тя престана да поглажда завивките си и пак погледна нагоре. — Както и да е, най-вероятно паметта ми ще се върне след ден-два.

— Сигурна съм в това — успокои я Керъл, въпреки че никак не беше сигурна. — Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Носят ми всичко. Дори и миниатюрни тубички с паста за зъби.

— А книги, списания?

Момичето въздъхна.