Дийн Кунц - Маска

Жадувайки почивка, тя отново се отдаде в прегръдките на нощта. Остави се да я отнесе подобния на буйна река шум от виещия вятър. Само след няколко минути отново плаваше към водопада на съня. Потрепери пред ръба на падащата вода и през тялото й премина тревожна тръпка, някакъв хлад, който едва не развали магията, но после тя се спусна в мрачната бездна.

Сънуваше, че пътешества през обширен подводен пейзаж от ярко оцветени корали, водорасли и странни, вълнообразни растения. Между водораслите се спотайваше котка, доста едра, много по-голяма от тигър, но с цветовете на сиамка. Дебнеше я. Виждаше как очите й, големи колкото чинии, я наблюдават през смрачената морска вода, между люшкащите се стръкове морска растителност. Водата предаваше съвсем ясно и осезателно тихото й мъркане. При своето подводно пътуване тя често спираше, за да напълни нескончаеми жълти купи с котешка храна „Мяу микс“, надявайки се да укроти котката, но дълбоко в себе си знаеше, че звярът не ще остане доволен, докато не забие ноктите си в нейното тяло. Продължаваше да се движи упорито покрай коралови кули, покрай пещери, през широки океански равнини от подвижен пясък, чакайки котката да изръмжи и се нахвърли върху нея от засада, да разкъса лицето и изтръгне очите й…

Събуди се веднъж през нощта и помисли, че чува как Аристофан настойчиво дращи от външната страна на затворената врата. Но беше твърде сънена и нямаше доверие на своите сетива, не й достигна воля да се събуди съвсем и след няколко секунди отново потъна в съня си.

В един сутринта третият етаж на болницата беше тъй тих, че Хариет Гилби, старшата сестра от „гробищната“ смяна, имаше чувството, че се намира дълбоко под земята, в някакъв военен комплекс, издълбан в каменните основи на планината, далеч от действителния свят и шумовете на истинския живот. Единствените звуци бяха шумоленето на отоплителната система и случайното поскърцване от гумените подметки на някоя сестра върху безупречно лъснатите плочки по пода.

Хариет — дребна, красива чернокожа жена в спретната униформа — стоеше в стаята на сестрите до ъгъла зад асансьорите и попълваше данни в картоните на пациентите, когато спокойствието на третия етаж изведнъж се разтърси от пронизителен писък. Тя се измъкна иззад бюрото и тръгна бързо по коридора, следвайки посоката на ужасния вик. Беше от стая 316. Когато Хариет отвори рязко вратата, влезе в стаята и включи лампите на тавана, писъкът спря тъй рязко, както бе и започнал.

Момичето, което наричаха Джейн Доу, беше в леглото изтегнато по гръб, едната му ръка бе вдигната и сгъната върху лицето, като че ли искаше да се предпази от удар, а другата стискаше здраво единия от предпазните парапети. Тя беше избутала чаршафите и одеялото на смачкана топка в края на леглото, болничната й нощница бе нагъната и вдигната около бедрата й. Силно мяташе главата си наляво-надясно, пъшкаше и молеше някакъв незнаен нападател: „Не… не… не. Недейте! Моля ви, не ме убивайте! Не! “

С нежни ръце, нежен глас и търпелива настойчивост Хариет се опита да успокои момичето. Отначало Джейн се противеше срещу всяка помощ. Преди това й бяха дали успокоително. Сега беше трудно да се събуди. Но постепенно тя се отърси от кошмара и се успокои.

До Хариет се появи друга сестра, Кей Хамилтън.

— Какво стана? Сигурно се е събудил половината етаж.

— Просто лош сън — обясни Хариет.

Джейн сънено премигваше към тях.

— Тя се опитваше да ме убие.

— Успокой се сега — рече Хариет. — Било е само сън. Тук никой няма да те нарани.

— Само сън? — попита Джейн, като едва разчленяваше думите. — О. Да. Просто сън. Уф! Какъв сън.

Тънката бяла нощница на момичето и смачканите чаршафи бяха подгизнали от пот. Хариет и Кей ги подмениха с нови, ленени.

Веднага след смяната на завивките Джейн бе завладяна от неумолимото действие на успокоителните. Обърна се настрана и тихо и щастливо замърмори нещо насън; дори се усмихна.

— Като че ли е включила на по-добра програма — каза Хариет.

— Бедното дете. След всичко, което е преживяла, заслужава поне хубав сън през нощта.

Погледаха я за минутка, после излязоха от стаята като изключиха лампите и затвориха вратата.

Сама, заспала дълбоко, пренесена в сън, различен от онзи, който беше причинил писъците й, Джейн въздишаше, усмихваше се, смееше се тихичко.

— Брадвата — шепнеше тя в съня си. — Брадвата. О, да, брадвата. Да. Да.

Дланите и се свиха леко, сякаш стискаше някакъв твърд, но невидим предмет.