Дийн Кунц - Маска

— Но скъпа моя, погледнете го!

Ари продължаваше да лежи по гръб, докато лекарят го чешеше по корема, и очевидно се наслаждаваше на това, че е успял да привлече цялото внимание. Опашката му помахваше напред-назад върху стоманената маса. Повдигна едната си предна лапа и игриво потупа едрата, гладка длан на лекаря.

Грейс въздъхна:

— Знам какво мислите. Аз съм стара жена. Старите жени имат смешни приумици.

— Не, не, не. Не съм и помислял подобно нещо.

— Възрастните жени болезнено се привързват към своите домашни любимци, защото понякога те са техните единствени другари, единствените им истински приятели.

— Отлично съзнавам, че това не се отнася за вас, Грейс. Не и при всичките ваши приятели в този град. Аз просто…

Тя се усмихна и го потупа по бузата.

— Не се противете много, Брад. Знам какво ви минава през ума. Някои възрастни жени толкова се опасяват да не би да изгубят любимците си, че дори започват да виждат признаци на заболяване там, където няма такива. Реакцията ви е разбираема. Това не ме обижда. Но ме кара да се чувствам безсилна , защото знам, че при Ари има нещо нередно.

Брад отново погледна котарака, продължи да го гали по коремчето и каза:

— Правили ли сте някакви промени в диетата му?

— Не. Давам му същия вид котешка храна, по същото време на деня, в същите количества — както винаги досега.

— Да не би компанията-производител да е променяла продукта напоследък?

— Какво имате предвид?

— Ами, например, върху пакетите пише ли „ново“, „подобрено“, или „по-богат аромат“, нещо подобно?

Тя се замисли за момент, после поклати глава.

— Не мисля.

— Понякога, изменяйки формулата на храната, добавят нов консервант, нови изкуствени аромати или оцветители, а някои домашни животни са алергични към тях.

— Но нали това трябва да е физическа реакция? Както ви казах, случаят прилича на чисто личностна промяна.

Брад кимна.

— Сигурен съм, знаете, че добавките в храната могат да причинят проблеми в поведението на някои деца. Много свръхактивни малчугани се успокояват, ако лишим диетата им от основните добавки. Тези неща въздействат и на животните. От това, което казахте, ми се струва, че от време на време Аристофан става свръхактивен, което може би е резултат от съвсем малка промяна във формулата на неговата котешка храна. Сменете нейния вид, изчакайте седмица, за да изхвърли организмът му всички добавки, които са го подразнили, и той може би отново ще се превърне в стария Ари.

— А ако не стане така?

— Тогава го доведете тук, оставете го при мене два дни и аз ще го подложа на една наистина сериозна проверка. Но силно ви препоръчвам първо да опитате с промяна на диетата, преди да се заловим с тези неприятности и разходи.

„ Шегуваш се с мене“, помисли Грейс. „Просто глезиш старата дама.“

— Е, добре — каза тя гласно. — Ще опитам да променя храната му. Но ако и след седмица пак не е същият, ще искам да проведете цялостни изследвания.

— Разбира се.

— Трябва да ми стане ясно.

А върху масичката от неръждаема стомана Аристофан мъркаше, радостно подмяташе дългата си опашка и изглеждаше влудяващо нормален.

По-късно, вече в къщи, точно пред външната врата, когато Грейс завъртя заключалката на подплатената кошничка и отвори капачето, Аристофан излетя от затвора си със съскане и ръмжене, козината му беше настръхнала, ушите — плътно прилепнали назад върху главата, очите му — подивели. Заби нокти в ръката й, а докато тя го хвърляше встрани, изквича неистово. После се втурна по коридора и изчезна в кухнята, откъдето можеше да достигне задния двор през котешката вратичка.

Потресена, Грейс гледаше дланта си. Ноктите на Ари бяха оставили три къси драскотини по месестия край на нейната китка. Появи се кръв и започна да се стича надолу по ръката й.

Последният ангажимент на Керъл в петък беше в един часа: петдесетминутен сеанс с Кати Ломбино, петнадесетгодишно момиче, което постепенно се възстановяваше от загуба на апетит на нервна почва. Преди пет месеца, когато за първи път я доведоха при Керъл, Кати тежеше само седемдесет и пет фунта, поне трийсет под нормалното за ръста й. Живееше на ръба на гладуването, отвращавана от вида и дори от мисълта за храна, упорито отказваща да погълне нещо повече от някоя суха содена бисквита или понякога — резен хляб, като често се задавяше даже и от тези оскъдни хапки. Когато я поставиха пред огледало и я принудиха да види с очите си печалното състояние на изтощеното си тяло, тя продължаваше да се укорява за излишните си килограми и никой не можеше да я убеди, че в действителност е застрашително слаба. Изгледите да оцелее изглеждаха минимални. В момента тежеше деветдесет фунта, бе наддала петнайсет, все още под здравословното тегло за момиче с нейния ръст и костна структура, но сега поне нямаше опасност да умре. Нервната анорексия почти винаги се причиняваше от загубата на самочувствие и уважение към собствената личност, а Кати вече отново започваше да харесва себе си — сигурен признак за отдалечаване от границата на опасното състояние. Засега не бе възвърнала нормалния си апетит; продължаваше да изпитва леко отвращение от вида и вкуса на храната; но отношението й към нея беше далеч по-добро от преди, защото вече осъзнаваше нуждата да се храни, въпреки че нямаше желание за това. Трябваше да мине много време, преди момичето да се възстанови съвсем, но най-лошото бе отминало; скоро щеше да свикне отново с харесването на храната и да започне по-бързо от досегашното наддаване на тегло, като го стабилизира някъде около сто и пет — сто и десет фунта. Оправянето на Кати доставяше огромно задоволство на Керъл и днешният сеанс увеличи това задоволство. Както вече бяха свикнали, в края на сеанса двете с момичето се прегърнаха, а Кати я притисна по-дълго и по-силно от обичайното. Когато момичето напусна кабинета, върху лицето му имаше усмивка.