Дийн Кунц - Маска

— Щях да откача от скука този следобед. Мислите ли, че е възможно да са скътали някъде куп стари списания за своите пациенти?

— Вероятно. Какво обичаш да четеш?

— Всичко. Обичам да чета; поне това си спомням. Но не ми идват наум никакви заглавия на книги и списания. Много е забавна тази амнезия, нали?

— Да умреш от смях — рече Керъл. — Не мърдай оттука. Ей сега се връщам.

Тя обясни на сестрите от стаичката в края на коридора коя е и уреди наемането на малък телевизор за стаята на Джейн Доу. Един прислужник обеща да го включи веднага.

Главната дежурна сестра — набита сивокоса жена, чиито очила имаха верижка, прехвърлена зад врата й, каза:

— Толкова сладко момиче. Очарова всички. Нито се е оплакала, нито е казала лоша дума някому. Рядко се срещат тийнейджъри с нейното самообладание.

Керъл взе асансьора до фоайето на приземния етаж и отиде до лавката за вестници и списания. Купи един шоколад „Хърши“, бадемова вафла „Олмънд Джой“ и шест списания, изглеждащи подходящи за младо момиче. Когато се върна в стая 316, прислужникът току-що бе приключил с поставянето на телевизора.

— Не беше нужно да правите всичко това — каза момичето. — Когато се появят родителите ми, непременно ще им кажа да ви върнат парите.

— Няма да приема нито цент — каза Керъл.

— Но…

— Никакво „но“.

— Не е нужно да ме глезите. Добре съм. Наистина. Ако вие…

— Не те глезя, сладка моя. Просто помисли, че списанията и телевизията са средства за лечение. Всъщност, възможно е да се нуждаеш точно от тях за преодоляване на тази амнезия.

— Какво искате да кажете?

— Слушай, ако гледаш достатъчно телевизия, е възможно да видиш някое предаване и да си спомниш, че си го гледала и преди. А това може да запали искрата за една верижна реакция от спомени.

— Така ли мислите?

— По-добре е, отколкото само да висиш и да зяпаш стените или през прозореца. Тук нищо не може да предизвика твоите спомени, защото това не е свързано с миналото ти. Но има някакъв шанс телевизорът да направи този фокус.

Момичето взе дистанционното управление, дадено й от прислужника, и включи телевизора. В момента имаше някаква известна комедия на ситуациите.

— Познато ли ти е? — попита Керъл.

Момичето поклати глава: не. В ъгълчетата на очите й блеснаха сълзи.

— Ей, не го вземай толкова надълбоко — каза Керъл. — Ще бъде невероятно да си припомниш първото видяно нещо. За това винаги е нужно време!

Тя кимна и захапа устни, опитваше се да не заплаче.

Керъл се приближи и взе ръката й в своята; беше хладна.

— Ще дойдете ли и утре? — попита Джейн с треперещ глас.

— Разбира се, непременно.

— Искам да кажа, само ако не обърква някакви планове.

— Нищо не ми струва.

— Понякога…

— Какво?

Момичето потръпна.

— Понякога толкова се страхувам.

— Не се страхувай, мила моя. Моля те, недей. Всичко ще стане както трябва. Ще видиш. Ще бъдеш наред съвсем скоро — говореше й Керъл, опитвайки се да намери думи, по-успокояващи от тези кухи баналности. Но знаеше, че нейната неподходяща реакция се определя от собствените й упорити съмнения.

Момичето измъкна една книжна кърпичка „Клийнекс“ от кутийката, вградена отстрани на високата метална нощна масичка. Почисти носа си, а с втора кърпичка забърса очите. Бе се свлякла надолу в леглото; сега седна изправена, повдигна глава, разтвори изящните си рамене и оправи завивките. Когато погледна към Керъл, върху лицето й отново имаше усмивка.

— Съжалявам — каза тя. — Не зная какво ми стана. Няма да ми помогне, ако рева като малко бебе. Между другото, права сте. Нашите сигурно ще изникнат още утре и всичко ще се нагласи по възможно най-добрия начин. Знаете ли, доктор Трейси, ако идвате да ме видите утре…

— Ще дойда.

— Ако идвате, обещайте ми да не носите повече шоколадчета, списания или каквото и да е. Нали? Няма смисъл да пилеете парите си по този начин. Вече сторихте твърде много за мене. Освен това най-доброто, което можете да направите, е просто да дойдете. Искам да кажа, добре е да знаеш, че извън болницата някой мисли за тебе. Добре е да знам, че не съм изгубена или забравена тука. О, разбира се, лекарите и сестрите са страхотни. Наистина е така, и съм благодарна. Грижат се за мене, но донякъде това им е и работата. Нали разбирате? Но не е съвсем същото — тя се засмя нервно. — Безсмислици ли говоря?

— Знам точно какво чувстваш — увери я Керъл. Съзнаваше болезнено ясно дълбоката самота на момичето, защото и тя беше самотна и уплашена на същата възраст, преди Грейс Митовски, ставайки нейна настойница, да я дари с много насърчение и любов.