Дийн Кунц - Маска

— Знам — отвърна Керъл. — Но въпреки всичко, това не ме кара да се чувствам страхотно добре.

Ханъпорт стисна ръката й силно, но нежно.

— Само в много, много редки случаи подобни амнезии са постоянни или дори продължителни. Най-вероятно ще си припомни коя е още преди обяда.

— А ако не стане така?

— Тогава полицията ще открие коя е и в секундата, когато чуе своето име, всички мъгли ще се разсеят.

— Не носеше никакъв документ за самоличност.

— Знам — каза той. — Говорих с полицията.

— И какво ще стане, ако не успеят да открият коя е?

— Ще открият — той потупа ръката й за последен път, сетне дръпна своята.

— Не разбирам как може да сте толкова сигурен.

— Родителите й ще попълнят доклад за изчезнал човек. Те имат нейна снимка. Видят ли полицаите снимката, веднага ще направят връзка. Всичко е толкова просто.

Тя се намръщи.

— Ами ако нейните родители не се обадят че е изчезнала?

— Защо да не го направят?

— Добре, да предположим, че е избягала от друг щат? Дори и родителите й да попълнят доклад за изчезване в нейния роден град, не е задължително полицията тук да узнае за него.

— Спомням си, че последния път, когато се занимавах с това, любимите места на децата-бегълци бяха Ню Йорк, Калифорния, Флорида, къде ли не; но не и Харисбърг, Пенсилвания.

— Всяко правило винаги има изключения.

Ханъпорт се засмя леко и поклати глава.

— Ако песимизмът беше състезателна дисциплина, вие бихте се класирали за световното първенство.

Тя премигна, изненадана от думите му, а после се усмихна:

— Съжалявам. Изглежда наистина гледам на нещата изключително мрачно.

Той погледна към часовника си, надигна се от стола си и каза:

— Да. Мисля, че точно така гледате. Особено след като момичето се е отървало толкова леко от цялата неприятност. Можеше да бъде много по-зле.

Керъл също се изправи. Думите й почти се сливаха една с друга, когато изрече бързо:

— Предполагам, че възможната причина за голямата ми тревога са моите всекидневни занимания с разстроени деца и задачата е да им помогна да се оправят, и точно това съм искала да правя след като свърших училище — а сега съм отговорна за всичката болка, причинена на това момиче.

— Не бива да се чувствате така. Не сте искали да й навредите.

Керъл кимна.

— Знам, че в тази ситуация не разсъждавам съвсем разумно, но не мога да се отърва от това, което чувствам.

— Чакат ме пациенти — рече Ханъпорт, поглеждайки часовника си отново. — Но нека ви оставя с една мисъл, която може би ще ви помогне да преодолеете чувствата си.

— Искам да я чуя.

— Момичето има единствено незначителни физически наранявания. Не казвам, че са съвсем за пренебрегване, но съм адски, близо до този извод. Относно това няма причина да чувствате каквато и да е вина. А за амнезията… ами, може би произшествието няма нищо общо с нея.

— Нищо общо? Но аз предположих, че след като удари главата си в колата или на бордюра…

— Сигурен съм, знаете, че ударът по главата не е единствената причина за амнезия — обясни доктор Ханъпорт. — Дори в подобни случаи не е най-често срещаният фактор. И стресът, и емоционалният шок — те също могат да предизвикат загуба на паметта. Всъщност ние все още не разбираме достатъчно добре човешкото съзнание, за да кажем със сигурност точно какво причинява повечето случаи на амнезия. А що се отнася до това момиче, всичко ни води към заключението, че то е било в настоящото си състояние преди да изскочи пред вашата кола — той подчерта всеки довод в подкрепа на своята теория, като броеше пръстите на дясната си ръка. — Първо: не е носила документ за самоличност. Второ: лутала се е в проливния дъжд без горна дреха и дори без чадър, сякаш е била зашеметена. Трето: както разбирам, свидетелите казват, че се е държала твърде странно преди вие да се появите там — той поклати ръката си, както беше с трите вдигнати пръста. — Ето три достатъчно основателни причини да не сте толкова настойчива в своите самообвинения относно състоянието на момичето.

— Може би сте прав, но аз все пак…

— Прав съм — каза той. — Всякакви „може би“ са неуместни в този случай. Отпуснете се малко, дайте си почивка, доктор Трейси.

Един остър, носов женски глас повика доктор Ханъпорт по болничната радиоуредба с метален звук.

— Благодаря ви за отделеното време — рече Керъл. — Бяхте повече от любезен.

— Щом желаете, елате тази вечер отново и говорете с момичето. Сигурен съм, че ще разберете — тя не ви обвинява ни най-малко.