Дийн Кунц - Маска

Започваше да се събира тълпа.

През две улици се чу приближаваща с голяма скорост сирена. Вероятно беше полицията; линейката не можеше да пристигне тъй бързо.

— Толкова красиво дете — рече жената със сива коса, гледайки към падналото момиче.

И други зяпачи измърмориха нещо в знак на съгласие.

Керъл се изправи и съблече своя шлифер. Нямаше смисъл да покрива момичето — то вече беше достатъчно мокро. Вместо това Керъл сгъна дрехата, наведе се отново и внимателно, постави импровизираната възглавница под главата на жертвата, като я повдигна малко над потока от мръсна вода.

Момичето не отвори очи, дори и не помръдна. Върху лицето й беше паднал заплетен кичур руса коса и Керъл внимателно го отмести встрани. Кожата на момичето излъчваше топлина като от треска въпреки ледения дъжд, който се изливаше върху й.

Изведнъж, докато ръцете й още докосваха бузата на момичето, Керъл почувства завиване на свят и не можеше да си поеме дъх. За момент помисли, че ще припадне в безсъзнание върху неподвижната девойка. Някъде зад очите й се надигна мерна вълна и в този мрак за миг проблесна нещо сребърно, светлина, отразена от движещ се предмет, онова тайнствено нещо от нейния кошмар.

Тя стисна зъби, разтърси глава и отказа да бъде пометена от тъмната вълна. Дръпна ръка от бузата на момичето и я постави върху своето лице; главозамайването премина тъй бързо, както бе дошло. Докато пристигне линейката, за раненото момиче отговаряше тя — и беше решена да се справи с това задължение.

Сумтейки леко от недоволство, едрият мъж се появи с аптечката за първа помощ. Керъл извади една от лепенките срещу гълтане на език и свали прозрачната целофанова обвивка — за всеки случай.

От ъгъла излетя полицейската кола и спря зад фолксвагена. Отражението от въртящите се сигнални светлини проблясваше в червено по мократа настилка и дъждовната вода на локвите сякаш се превърна в кръв.

Докато сирената на патрулната кола заглъхваше с отслабващо ръмжене, отнякъде се чу друга, по-далечна сирена. За Керъл този насечен, силен вой беше по-сладък от чуруликането на пойна птичка.

„Ужасът почти свърши“, каза си тя.

Но после погледна тебеширенобялото лице на момичето и облекчението й се засенчи от съмнения. В края на краищата ужасът може би още не бе свършил; може би едва сега започваше.

Пол обикаляше бавно стаите на горния етаж и се опитваше да определи посоката, от която идеха ударите.

Дум… дум…

Източникът им беше още по-нагоре. Някъде из тавана. Или на покрива.

Стълбите към тавана бяха зад дървена врата в края на горния коридор. Бяха тесни, небоядисани и скърцаха, докато Пол се качваше по тях.

Въпреки че целият под на тавана беше покрит с дъски, не можеше да се каже, че той е обитаема стая. Можеше да се разгледа вътрешният строеж на стените — изолацията от розова стъклена вата, която малко напомняше сурово месо и разположените през равни разстояния като ребра на скелет опорни греди — всичко това се виждаше. Две голи стоватови крушки пръскаха светлина, но навсякъде се таяха сенки, особено под ъглите на стрехите. Пол можеше да ходи без да се привежда по цялата дължина и половината широчина на тавана.

Тук горе трополенето на дъжда по покрива беше нещо повече от трополене. Приличаше на постоянно съскане, на тихо, всепоглъщащо ръмжене.

Независимо от това другият звук се чуваше по-силно от барабанящия дъжд: Дум… дум — дум…

Пол вървеше бавно покрай струпаните на купчини кашони и други предмети, оставени тук на съхранение: два големи куфара; стара закачалка за палта с шест куки; нощна лампа от потъмнял бронз; два продънени стола с плетени седалки, които той възнамеряваше да поправи някой ден. Тънък слой сиво-бял прах покриваше като плащ всичко в помещението.

Дум… дум…

Той мина по цялата дължина на тавана, после се върна в центъра и спря там. Като че ли източникът на звука беше точно пред неговото лице, само на няколко инча. Но там нямаше нищо, способно да причини вибрациите; нищо не се движеше.

Дум… дум… дум… дум…

Въпреки че сега биенето утихна малко, то все още беше твърдо и мощно като преди няколко минути; от него вибрираха стените на къщата. Освен това ударите вече имаха монотонен и прост ритъм; всеки от тях гонеше предния след еднаква пауза и от това се получаваше нещо не много различно от туптенето на сърце.

Пол се изправи сред прашния въздух на тавана, усещайки миризмата на плесен, характерна за всички неизползвани помещения; опитваше се да усети точното място на звука, да разбере как е възможно той да излиза от празното пространство отпред; и постепенно неговото отношение към тази неприятност започна да се променя. Отначало мислеше, че тя не е нищо друго, освен слухово доказателство за повреди по къщата, причинени от бурята, нищо повече от досадни и може би скъпи ремонти, които трябва да се направят, прекъсване на писателската му програма, неудобство — нищо друго. Но докато се оглеждаше наляво-надясно и надзърташе към сенките във всички ъгли, чувайки непрестанното биене, изведнъж усети в този звук нещо злокобно.