Дийн Кунц - Маска

То иде.

„Съвпадение“, повтори си той. „Чисто съвпадение, пълна глупост. Не му обръщай внимание.“

Постепенно започна да усеща отново силния аромат на горещо кафе. Надигна се от ръба на бюрото и напълни малка каничка с димящата течност.

Една-две минути стоя до прозореца зад работното си място, отпиваше от кафето и гледаше мръсносивите, препускащи облаци и непрестанния дъжд. После погледна по-надолу, към задния двор, и веднага си спомни за неканения посетител, когото видя снощи, докато двамата с Керъл приготвяха вечерята: това осветено за момент, бледо, изкривено, синьо от светкавицата лице; лице на жена; блестящи очи; уста, извита като че ръмжи от омраза и ярост. Или пък просто бе нахлул Джаспър, онова куче голяма датска порода, преобразено от измамната светлина.

ДУМ!

Звукът беше толкова силен и неочакван, че Пол подскочи от изненада. Ако каничката му не беше полупразна, щеше да залее целия килим.

ДУМ! ДУМ!

Не бе възможно да е същият капак, чието потракване чуха снощи, защото то щеше да ги тормози цяла вечер. А това вече означаваше двойно по-голям ремонт.

„Господи, помисли той, старото имение се разпада пред собствените ми уши.“

ДУМ!

Източникът на звука се намираше някъде наблизо, всъщност толкова близо, като че ударите бяха в самата стая.

Пол долепи чело до хладното стъкло на прозореца, огледа се вляво, после вдясно — опитваше се да разбере дали двата капака са на място. Доколкото виждаше, бяха здраво закрепени.

Дум, дум — дум, дум, дум…

Звукът стана по-тих, но придоби постоянен, накъсан ритъм, по-дразнещ дори от силните удари. И сега сякаш идеше от друга част на къщата.

Въпреки че нямаше никакво желание да се катери по стълба и да поправя кепенци в дъжда, трябваше да стори точно това, защото не би написал нито ред, ако това постоянно тракане го разсейваше непрекъснато. Тази сутрин поне нямаше светкавици.

Остави каничката върху работната маса й се запъти навън. Още преди да стигне вратата, телефонът звънна.

„Значи пак започва един от ония дни“, помисли той е досада.

После разбра, че капакът е престанал да трака веднага след като телефонът звънна. Може би вятърът го бе изкъртил от стената, а в такъв случай ремонтът можеше да почака, докато времето се оправи.

Върна се до бюрото и вдигна телефона. Беше Алфред О’Брайън, обаждаше се от агенцията за осиновяване. Отначало думите им звучаха доста неловко и Пол почувства притеснение. О’Брайън настояваше да изрази своята благодарност:

— Вие ми спасихте живота, наистина!

Също толкова настойчиво повтаряше и ненужното извинение, че не е успял да изрази тази благодарност вчера, веднага след инцидента в офиса:

— Но бях толкова развълнуван, бях онемял, просто не можех да мисля достатъчно ясно за да ви благодаря, а това е непростимо от моя страна.

Всеки път, когато Пол възразяваше при споменаването на думи като „героичен“ и „храбър“, О’Брайън ставаше още по-красноречив. Затова Пол започна да премълчава своите възражения и го остави да излива душата си; О’Брайън беше решен да пречисти съвестта си почти по същия начин, по който премахваше миниатюрните бели нишки от своето сако. Накрая изглежда реши, че е изкупил вината за безразсъдната си (както си бе въобразил) постъпка и Пол почувства облекчение, когато разговорът промени своята тема.

За обаждането на О’Брайън имаше още една причина и сега той премина направо към нея, като че ли изведнъж също беше почувствал притеснение. Не бе могъл (той го обясни с повече извинения) да открие молбата, която семейство Трейси оставиха в неговия офис вчера.

— Разбира се, когато онова дърво се стовари през прозореца, по целия под се разхвърчаха много документи. Ужасна бъркотия. Когато ги събрахме, някои се оказаха накъсани и кални, а други — съвсем мокри от дъжда. Въпреки това Марги, моята секретарка, успя да ги подреди — освен, разбира се, вашата молба. Не можем да я намерим никъде. Предполагам, че е излетяла през някой от счупените прозорци. Не зная защо трябваше да изгубим точно вашите документи, а в реда на нещата е да имаме попълнена и подписана молба преди да предоставим вашите имена на Комитета по препоръките. Изключително съжалявам за това неудобство, господин Трейси, наистина съжалявам.

— Вината не е ваша — отговори Пол. — Ще се отбия по-късно днес за да взема нова бланка. Керъл и аз ще я попълним и подпишем довечера.

— Добре — каза О’Брайън. — Радвам се да го чуя. Трябва да ми я предадете още рано сутринта, ако желаем да не изтървем следващото заседание на Комитета. Марги се нуждае от три пълни работни дни за да получи необходимите потвърждения на информацията във вашата молба, а кажи-речи точно толкова време ни остава и до срещата на Комитета следващата сряда. Пропуснем ли това заседание, ще трябва да чакаме другото чак след две седмици.