Дийн Кунц - Маска

По-късно същата вечер, в тъмната спалня, Керъл Трейси гледаше към невидимия таван и слушаше тихото и равномерно дишане на мъжа си. Той беше заспал само преди няколко минути.

Нощта беше тиха. Дъждът спря, а светкавиците вече не разтърсваха небето. Само вятърът от време на време свистеше по керемидения покрив и въздишаше уморено от прозорците, но не с предишната ярост.

Керъл изпитваше приятното чувство, че едва се държи пред границите на съня. Главата й беше леко замаяна от шампанското, което отпиваше на бавни глътки цяла вечер, и усещаше, че плава в топла вода, а по нея се плискат малки вълнички.

Мислеше в просъница за детето, което щяха да осиновят, опитваше се да си представи как ще изглежда. В нейното въображение имаше цяла галерия сладки детски личица. Ако беше още бебе, а не три — или четиригодишно, щяха да го кръстят сами: за момче — Джейсън, а за момиче — Джулия. Керъл се люшкаше върху тънката линия, разделяща бодърстването от сънищата, повтаряйки отново и отново тези имена наум: Джейсън, Джулия, Джейсън, Джулия, Джейсън…

Пропадайки отвъд линията, в дълбокия кладенец на съня, отново я споходи противната, натрапчива мисъл, срещу която тъй упорито се съпротивляваше цял ден: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.

После попадна в някакво странно място без много светлина, където някакво създание съскаше и мърмореше монотонно точно до нея, но оставаше невидимо; а мораво-кехлибарените сенки наоколо придобиха плът и започнаха да се трупат около нея заплашително. В това непознато място кошмарът изплуваше с бесния, разтърсващ нервите ритъм в музиката на самоук пианист.

Отначало тя тичаше в непрогледна тъмнина, а после изведнъж започна да преминава бързо през стаите на голяма къща, заобикаляйки лабиринт от мебели, прекатури една нощна лампа, удари крака си в острия ръб на някакъв бюфет, препъна се и почти падна в края на персийски килим. Втурна се през сводеста врата в дълъг коридор, после погледна назад към стаята, откъдето беше дошла, но тя вече не бе там. Къщата съществуваше само пред нея, отзад имаше само абсолютна, пълна чернота. Чернота… и в нея — някакъв блясък. Отражение. Кратко просветване. Сребрист, движещ се предмет. Той се поклащаше напред-назад, изчезваше в мрака, след това проблясваше отново, наляво-надясно, ту — видим, ту — невидим, нещо като махало, но никога достатъчно близо, за да каже със сигурност. Въпреки че не виждаше добре сребристия предмет, беше й ясно, че той се движи към нея и знаеше, че трябва да се отдръпне от него или ще умре. Втурна се по коридора към долния край на някаква стълба и се качи бързо на втория етаж. Погледна назад и надолу, но стълбите вече ги нямаше. Само една мастиленочерна бездна. И после — краткият блясък на нещо, люлеещо се напред-назад в тая чернота… отново… и отново… като включен метроном. Тя се втурна в спалнята, тръшна вратата, грабна един стол с намерение да го постави под дръжката на бравата и откри, че докато беше с гръб към нея, вратата бе изчезнала, а също и стената, в която се намираше. Мястото на стената сега бе заето от пъклен мрак. И един сребрист блясък. Близо. Още по-близо. Тя изпищя, но от гърлото й не излезе никакъв звук, тайнствено светещият предмет премина над нейната глава и…

(Дум!)

„Това е нещо повече от сън“, помисли тя отчаяно. Много повече. Това е спомен, предсказание, предупреждение. Това е…

(Дум!)

… тя тичаше вече в друга къща, съвсем различна от първата. Беше по-малка, с по-непретенциозна мебелировка. Не знаеше точно къде е, но знаеше, че и преди е била там. Къщата й беше позната, както и първата. Влезе бързо през една врата в кухнята. Върху масата стояха две обезобразени, кървави глави. Едната беше мъжка, а другата — женска. Тя ги позна, чувстваше, че са нейни близки, но не можеше да се сети за имената им. Четирите мъртви очи бяха широко отворени, но безжизнени; устите — зейнали, а подутите езици стърчаха над моравите устни. Керъл стоеше хипнотизирана пред тази жестока гледка, когато мъртвите очи се завъртяха в кухините си и се втренчиха в нея. Студените устни се извиха в ледени усмивки. Керъл се обърна с намерение да побегне, но зад нея имаше само пустота и блясък, отразен в твърдата повърхност на нещо сребристо, и тогава…

(Дум!)

… сега тя тичаше по планинска ливада в червеникавата светлина на късен следобед. Тревата беше висока до коленете, а пред нея се изправяха дървета. Когато погледна през рамо, поляната отзад вече я нямаше. Само чернота, като преди. И онова ритмично махащо, блещукащо и упорито приближаващо се нещо, чието име тя не можеше да определи точно. Дишайки тежко и с разтуптяно сърце, тя затича по-силно, стигна до дърветата, погледна още един път назад, видя, че не е бягала достатъчно бързо за да се изплъзне, извика, и…