Дийн Кунц - Маска

Керъл попита:

— Пол? Какво става?

— Има някой в двора.

— В този дъжд? Кой?

— Не знам.

Тя се приближи до него и също погледна през прозореца.

— Не виждам никого.

— Някой притича от дъба до люляковия храст. Беше приведен и се движеше доста бързо.

— Как изглеждаше?

— Не мога да ти кажа. Дори не съм сигурен, че беше мъж. Може да е била и жена.

— А може би само някое куче.

— Твърде голямо.

— Може да е бил Джаспър.

Джаспър беше голямото куче датска порода на семейство Ханрахан, които живееха през три къщи на същата улица. Той беше едро и добродушно животно с умни очи, проявяваше учудваща поносимост към малки деца и влечение към бисквитите „Орео“.

— Не могат да пуснат Джаспър навън в такова време — каза Пол. — Те го глезят тоя пес.

Отново проблесна слаба светкавица, един свиреп порив на вятъра заклати дърветата напред-назад, дъждът заваля по-силно от преди — и в средата на тоя порой нещо изтича иззад люляковия храст.

— Ето го! — викна Пол.

Натрапникът се наведе ниско, прикрит от дъжда и мъглата, сянка сред многото сенки. Светкавицата го освети съвсем кратко и така изкриви неговите черти, че истинският му лик остана мъчително близо до реалното възприятие, но не се разкри до края пред Пол. После хукна на подскоци към тухлената ограда на имота, изчезна за миг в облак от особено гъста мъгла, показа се отново като черен силует с неясни очертания, след това смени посоката и тръгна успоредно на оградата към входа в северозападния ъгъл на задния двор. Докато през тъмното небе преминаваха следващите светкавици, неканеният гост тичаше на електрично-синия им фон, после премина през отворената врата, оттам излезе на улицата и изчезна.

— Кучето е — каза Керъл.

Пол сви вежди.

— Помислих, че виждам…

— Какво?

— Лице. Жена, която погледна назад… само за секунда, докато минаваше през вратата.

— Не — рече Керъл. — Това беше Джаспър.

— Ти видя ли го?

— Да.

— Ясно?

— Е, не, не съвсем ясно. Но достатъчно за да разбера, че беше куче с размери на малко пони, а Джаспър е единственият звяр наоколо, който отговаря на това описание.

— В такъв случай Джаспър трябва да е доста поумнял.

Керъл премигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че е трябвало да вдигне резето на вратата за да се вмъкне в двора. Никога не е умеел да прави този номер.

— О, разбира се, че не е. Сигурно ние сме я оставили отворена.

Пол поклати глава.

— Сигурен съм, че беше затворена, когато влязохме с колата преди малко.

— Затворена, може би — но не и заключена. Отворила се е от вятъра и Джаспър е влязъл да огледа вътре.

Пол се вгледа в разкъсваната от дъжда мъгла, която блестеше слабо от последните бледи лъчи на дневната светлина.

— Сигурно си права — каза той, въпреки че не беше съвсем убеден. — По-добре да изляза и да пусна резето.

— Не, недей — възпротиви се веднага Керъл. — Не и докато продължава бурята.

— Виж сега, захарче, не е нужно да скачам в леглото и да крия главата си под завивките всеки път, когато навън има малко гръмотевици — само заради станалото този следобед.

— Не искам от тебе подобно нещо — отвърна тя. — Но преди да се разтанцуваш под дъжда като Джийн Кели, си длъжен да изчакаш, докато мине моята уплаха от днешната случка. Спомените ми още са съвсем ясни и не искам да стоя тука и да те гледам как подскачаш между светкавиците по поляната.

— Всичко ще стане само за секунда и…

— Слушай, ти май опитваш да се измъкнеш от приготвянето на твоя специалитет? — попита тя, като вдигна въпросително глава и го изгледа подозрително.

— Естествено, че не се опитвам. Ще го довърша веднага след като изляза и залостя вратата.

— Знам накъде биеш, господине — каза тя самоуверено. — Надяваш се да те удари гръм, защото знаеш, че кашата ти ще бъде на бучки и просто не можеш да понесеш това унижение.

— Това е долна измама — отговори той, като неусетно продължи предишната игра. — Аз правя най-фината каша „Алфредо“ от тази страна на Рим. По-фина и нежна дори от бедрата на София Лорен.

— Аз знам само това, че последния път, когато я прави, тя беше на бучки като купешка овесена каша.

— Доколкото си спомням, преди малко обяви, че е била на буци като дюшек в долен мотел с десетдоларова нощувка.

Тя вдигна гордо глава.

— Знаеш, че аз съм жена, чийто речник не се изчерпва само с едно сравнение.

— Чудесно знам.

— И тъй, ще готвиш ли — или ще се измъкнеш навън като страхливец за да те тресне гръм?