Дийн Кунц - Маска

Когато дъждът отново започна да бие по покрива и прозорците с предишната сила, Керъл усети, че той я гледа и също отвори очи. Бяха толкова тъмнокафяви, че от разстояние над няколко инча изглеждаха черни. Тя се усмихна.

— Обичам те.

— Обичам те — каза и той.

— Помислих, че се умрял.

— Не бях.

— Когато светкавиците спряха, извиках името ти, но ти не ми отговори страшно дълго.

— Бях зает с телефонен разговор до Чикаго — усмихна се той.

— Ама наистина.

— Е, добре. Сан Франциско.

— Уплаших се.

— Не можех да ти отговоря веднага — каза той успокоително. — Случайно може да си забравила, но О’Брайън падна отгоре ми. Изкара ми въздуха. Не изглежда много едър, но е твърд като камък. Струва ми се, че е направил страшни мускули от чистенето на конци по своите костюми и лъскането на обувките си девет часа в денонощие.

— Това, което направи ти, беше много смело.

— А, нищо особено. И друг път съм те любил.

Тя му удари лек игрив шамар.

— Знаеш какво имам предвид. Ти спаси живота на О’Брайън.

— Ами.

— Точно това направи. И той мисли така.

— За Бога, аз не застанах пред него и не го защитих от падащото дърво със собственото си скъпоценно тяло! Просто го дръпнах настрани. Всеки би направил същото.

Тя поклати глава.

— Грешка. Не всеки има такава светкавична мисъл.

— Светкавична мисъл, а? Да-а. С това, виж, ще се съглася. Наистина мисля бързо, но това не означава, че съм герой. Няма да ти позволя да ми окачиш точно този етикет, защото след това ще трябва непрекъснато да го доказвам. Представи си само в какъв ад би се превърнал живота на Супермен, ако се беше оженил за Лоис Лейн! Тя би очаквала толкова много от него!

— Както и да е — продължи Керъл, — дори и да не го признаваш, О’Брайън знае, че ти си спасил неговия живот, а в случая това е важното.

— Така ли?

— Е, и преди бях сигурна, че агенцията по осиновяване ще ни одобри. Но вече няма ни най-малко съмнение в това.

— Понякога не всичко…

— Не — прекъсна го тя. — О’Брайън ще направи всичко за тебе, след като ти му спаси живота. Няма друга възможност. Той ще завърти Комитета по препоръките около малкия си пръст.

Пол премигна, след това на лицето му бавно грейна усмивка.

— Проклет да съм. Изобщо не помислих за това.

— Ти си герой, татко.

Ами… може и да съм, мамо.

— Струва ми се, че предпочитам „мам“.

— А аз предпочитам „тате“.

— Какво ще кажеш за „пап“?

— „Пап“ не е обръщение. То е звукът, когато излита тапата на шампанското.

— Да не би да намекваш за празнуване? — попита тя.

— Мислех си, дали да не облечем по някой халат, да се замъкнем долу в кухнята и да му направим една ранна вечеря. Ако си гладна, само това е изходът.

— Прегладняла съм.

— Ти може да направиш салатата от гъби — обясни той. — А аз ще забъркам любимата си каша „Алфредо“. Имаме и бутилка-две от хубавото сухо на мама, което пазим за специални случаи. Ще ги отворим, ще натъпчем чиниите си догоре с каша „Алфредо“ и гъби, ще се върнем тука и ще вечеряме в леглото.

— И ще гледаме новините по телевизията, докато хапваме.

— А после цялата вечер ще четем трилъри и ще пием шампанско, докато очите ни почнат да се затварят сами.

— Звучи чудесно, греховно и мързеливо — каза тя.

Повечето вечери той прекарваше поне два часа в препрочитане и редактиране на романа си. А и вечерите, когато Керъл не трябваше да наваксва нещо в своята работа, също бяха редки.

Докато обличаха халатите и обуваха домашните чехли, Пол каза:

— Вече трябва да свикваме да не работим винаги вечер. Ще се наложа да прекарваме доста време с детето. Дължим му го.

— Или на него, или на нея.

— Или — на тях — добави той.

Очите й заблестяха.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да осиновим повече от едно?

— Разбира се — след като веднъж докажем, че се справяме с първото. В края на краищата — каза той с лека самоирония, — не съм ли аз героят, който спаси живота на добрия, стар О’Брайън?

Докато слизаха към кухнята, по средата на стълбите, тя спря, обърна се и го прегърна.

— Ще имаме истинско семейство.

— Така изглежда.

— О, Пол, изобщо не си спомням да съм била толкова щастлива някога. Кажи ми, ме винаги ще се чувствам така.

Той също я прегърна и беше чудесно, че я държи до себе си. Ако се замисли човек, обичта беше дори по-хубава от секса; да усещаш, че някой има нужда от тебе и те обича беше нещо повече от правенето на любов.

— Кажи ми, че всичко ще е наред — продължи тя.