Дийн Кунц - Маска

Чудеше се дали светкавиците са свършили тази работа. Припомни си техните блясъци и страшния рев на бурята в първите секунди след като се събуди. Тогава, замаяна и с блуждаещ поглед, тя помисли, че нейните притъпени от съня сетива я подвеждат и изключителната жестокост на тези гръмотевици е донякъде илюзорна, дори въображаема. Възможно ли бе все пак тези невероятни, разрушителни, непрекъснати светкавици да са истински?

Тя погледна ръчния си часовник.

Любимата й радиостанция трябваше да излъчи ежечасните си новини след по-малко от десет минути. Може би щяха да кажат нещо за пожара и гръмотевиците.

След като изправи подвижните облегалки на канапето, тя излезе от кабинета и забеляза Аристофан в другия край на коридора, близо до външната врата. Седеше с изправени предни лапи и вдигната глава, увил опашка около себе си, като че ли искаше да каже; „Сиамската котка е най-хубавото нещо на земята, а аз съм един изключително красив екземпляр от този вид, не смейте да забравяте това.“

Грейс протегна ръка към него, потривайки бързо палец и показалец:

— Пис-пис-пис.

Аристофан не помръдна.

— Пис-пис-пис. Ела тука, Ари. Хайде, скъпи.

Аристофан се изправи и през вратата от лявата си страна влезе в тъмната всекидневна.

— Проклет упорит котарак — в гласа й имаше обич.

Тя влезе в банята на долния етаж, изми лицето и среса косата си. Обичайната грижа за външния вид отвлече нейните мисли от кошмара. Постепенно започна да се отпуска. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Изплакна ги с няколко капки от препарата „Мюрин“.

Когато излезе от банята, Аристофан отново стоеше в коридора и я наблюдаваше.

— Пис-пис-пис — опита се да го примами тя.

Той я гледаше без да мига.

— Пис-пис-пис.

Аристофан се изправи, вдигна глава и се втренчи в нея с любопитни, блеснали очи. Когато пристъпи към него, той й обърна гръб и бързо се изплъзна, като хвърли само един поглед назад, а после отново изчезна във всекидневната.

— Добре — каза Грейс. — Добре, проклетнико. Прави каквото щеш. Презирай ме, щом така ти харесва. Но няма да е зле да погледнеш довечера дали има храна „Мяу Микс“ в купичката ти.

В кухнята тя включи осветлението, а после — радиото. Станцията се чуваше доста добре, въпреки непрекъснатото прашене от атмосферното електричество на бурята.

Докато подаваше ухо на историите за икономически кризи, ужасяващите разкази за отвличания на самолети и слуховете за нова война, Грейс постави нов хартиен филтър в машинката за кафе, напълни съдчето вътре с едро смляно колумбийско и добави половин лъжичка цикория. За пожара съобщиха едва в края на новините, и то — съвсем кратко. Репортерът не знаеше нищо друго, освен че светкавиците са ударили две сгради в центъра на града и едната от тях, някаква черква, в момента гори. Но обеща повече подробности след половин час.

Когато кафето беше готово, Грейс си наля малко. Постави каничката си върху малката маса до единствения прозорец в кухнята, издърпа отдолу един стол и седна.

Безбройните рози в задния двор — червени, розови, оранжеви, бели, жълти — изглеждаха свръхестествено ярки, почти светещи, върху пепелявия фон на дъждовното небе.

С утринната поща бяха пристигнали две списания по психология. Грейс разлисти първото с приятно очакване.

По средата на една статия за новостите в криминалната психология, когато привършваше първата си каничка кафе, а радиото замлъкна между две песни, в тези няколко кратки секунди мъртва тишина, тя дочу шум от потайно движение зад гърба си. Обърна се, както седеше на стола, и видя Аристофан.

— Да се извиниш ли си дошъл? — попита го тя.

После разбра, че той изглежда я е дебнел изотзад и сега, когато го изненада, стоеше вцепенен; всяко мускулче на малкото му тяло бе като свита пружина, а козината му — настръхнала по неговия извит гръб.

— Ари? Какво ти става, глупаво коте?

Той се завъртя бясно и хукна вън от кухнята.

Керъл седеше в хромиран стол с лъскави черни възглавници от винил и бавно отпиваше от уискито в хартиена чаша.

Пол се беше отпуснал в стола до нея. Той не отпиваше от уискито; поглъщаше го. Беше отличен бърбън, „Джак Даниъл“ с черен етикет, находчиво доставен от адвоката Марвин Куикър, чиято кантора беше през няколко, врати от офиса на Алфред О’Брайън — той беше разбрал, че те спешно се нуждаят от нещо за възстановяване на силите. Сипвайки бърбъна на Керъл, Марвин каза:

— Марвин с питие, никак не е зле — което вероятно и преди бе повтарял хиляди пъти, но все още се наслаждаваше на шегата си.