Дийн Кунц - Маска

Все още като пияна след съня и малко объркана, Грейс стоеше по средата на затъмнената стая, поклащаше се напред-назад, слушаше гръмотевиците и вятъра и гледаше непрестанния пулс на светкавиците. Жестокостта и силата на тази буря й се сториха нереални, затова тя реши, че все още се намира под въздействието на съня и очите й не възприемат точно видяното. Не можеше навън времето да е тъй свирепо, както изглеждаше.

— Грейс…

Тя помисли, че дочува как някой я вика по име иззад най-високата част на рафтовете с книги, точно зад гърба й. Съдейки по неразчлененото, изкривено произношение, устата му трябваше да е силно деформирана, нечовешка.

„Няма нищо зад мене. Нищо!“

Но все пак не посмя да се обърне.

Когато най-накрая светкавиците спряха и безкрайното кресчендо на гръмотевиците отслабна, въздухът изглеждаше още по-гъст от преди минута. Едва смогваше да поеме въздух. Стаята също беше станала по-тъмна.

— Грейс…

Обгърна я смазваща клаустрофобия. Потъналите в мрак стени сякаш се огънаха и запълзяха бавно към нея, стаята искаше да я смачка, докато се превърне в ковчег точно по мярка.

— Грейс…

Тя тръгна към най-близкия прозорец, спъна се, удари крака си в бюрото и почти падна връз проводника на настолната лампа. Със схванати и непокорни пръсти направи няколко неловки опита да отвори щорите с лоста. Накрая летвите се завъртяха докрай и в кабинета нахлу сивата, но дългоочаквана светлина; Грейс присви очи, но усети облекчение. Наведе се към щорите и се загледа в покритото с облаци небе, мъчеше се да овладее безумното желание да извърне глава зад рамото си, да погледне и види дали в действителност там има нещо чудовищно с лице, изкривено в гладна гримаса. Поглъщаше въздуха с дълбоки, шумни въздишки, като че ли поглъщаше самата дневна светлина, а не тежкия въздух.

Къщата на Грейс се намираше върху малка могила, в края на тиха уличка, под сенките на няколко големи бора и една огромна плачеща върба; от прозореца на кабинета си тя виждаше придошлата от дъжда река Сускехана, отдалечена на две мили. Харисбърг, столицата на щата, се простираше уморено и някак тържествено по двата й бряга. Облаците бяха натежали ниско над града и развяваха рошавите си бради от мъгла, която скриваше горните етажи на най-високите сгради.

Когато вече престана да премигва от сънливост и пропъди замайването от главата си, а нервите й престанаха да звънят като струни, тя се извърна и огледа стаята. През тялото й премина тръпка на облекчение и разплете завързаните възли в нейните мускули.

Беше сама.

Бурята временно бе отслабнала и тя чуваше цъкането на часовника върху камината. Единственият звук в стаята.

„Да, по дяволите, сама си“, каза си тя презрително. „Какво очакваше да видиш? Зелен таласъм с три очи и паст, пълна с остри зъби? Грижи се по-добре за себе си, Грейс Луиз Митовски, или ще свършиш в някой приют, клатушкайки по цял ден люлеещ се стол, говорейки в унес с познати призраци, а в това време усмихнати милосърдни сестри ще бършат лигите от увисналата ти брадичка.“

Беше прекарала толкова години в активна умствена работа, че мисълта за пълзящото старческо слабоумие я плашеше повече от всичко останало. Знаеше, че също както преди, още може да реагира бързо и уместно. Но утре, вдругиден? Тъй като имаше медицинско образование и не бе престанала да чете специализирана литература дори и след като приключи с психиатричната си практика, тя знаеше всички най-нови постижения в борбата с това заболяване и също, че само петнайсет процента от възрастните хора страдат от него. Освен това повече от половината случаи можеха да се лекуват с правилно хранене и упражнения. Знаеше добре, че възможността да пострадат нейните умствени възможности е съвсем малка, около едно към осемдесет. И все пак, въпреки че съзнаваше свръхчувствителността си към тази тема, продължаваше да се тревожи. И точно затова беше съвсем разбираемо защо я разстрои толкова несвойственото за нея усещане, че в стаята й преди миг е имало нещо, нещо враждебно и… свръхестествено. Като вечен скептик, който едва ли имаше търпение да изслушва съветите на астролози, екстрасенси и други от тая пасмина, тя не можеше да оправдае дори една мимолетна вяра в подобни суеверни глупости; според нея подобни вярвания бяха… е, да кажем… малоумни.

Добре, но мили Боже, какъв кошмар беше това!

Никога преди не бе преживявала сън дори с една десета от ужаса на този. Въпреки че жестоките подробности съвсем излетяха от ума й, все още си си спомняше ясно настроението — страха, свиващия сърцето ужас, който изпълваше всеки противен образ, всеки съскащ звук.