Дийн Кунц - Маска

Те старателно бяха подновили и ремонтирали своята къща в стил „Тюдор“ и както винаги самият й вид — каменната алея, големите дъбови врати с фенери от каляска, прозорците с витражи, покривът с триъгълни фронтони — успокояваха Пол и му вдъхваха приятното чувство, че тук е неговият дом. Автоматичната врата на гаража се вдигна, и той вкара понтиака вътре, до червения Фолксваген „бръмбар“ на Керъл.

И в къщи останаха мълчаливи.

Косата на Пол бе мокра, влажните панталони лепнеха по него, а гърбът на ризата му беше все още подгизнал. Беше му ясно, че ако не се преоблече веднага в топли дрехи, няма да му се размине някоя отвратителна настинка. Очевидно и Керъл мислеше същото, защото тръгнаха едновременно право към голямата спалня на втория етаж. Тя отвори вратите на гардероба, а той включи нощната лампа. Треперейки, двамата сваляха от себе си мокрите дрехи.

Когато вече бяха почти голи, се погледнаха един — друг. Очите им не можеха да помръднат.

Продължаваха да мълчат. Нямаше защо да говорят.

Той я прегърна и отначало се целунаха леко и нежно. Устата й беше топла, мека и едва ухаеше на уиски.

Тя го сграбчи здраво, дръпна го до себе си, а върховете на пръстите й се забиха дълбоко в мускулите на гърба му. Притисна силно своята уста в неговата, отърка зъбите си в устните му, пъхна езика си дълбоко и изведнъж целувките им станаха горещи, възбуждащи.

Като че ли и в него, и в нея щракна някакво невидимо копче, защото в страстта им внезапно се събуди някаква животинска ярост. Докосванията им станаха жадни, почти луди, те бързо захвърлиха последните си дрехи, ръцете им стискаха като лапи на зверове и между милувките почти се впиваха един в друг. Нейните зъби се забиха в рамото му. Той хвана хълбоците й и ги замачка с невероятна грубост, но тя не трепна, нито опита да се отскубне; всъщност го притисна още по-настойчиво, търкайки и триейки гърдите и бедрата си в неговите. Тихият й хленч не беше предизвикан от болка; той явно изразяваше нейното нетърпение и страст. В леглото неговата сила беше нечовешка и дори се учуди от дължината на акта. Той беше незадоволим, същата бе и тя. Те се люшкаха, повдигаха, гънеха и триеха в съвършена хармония, сякаш бяха не просто физически съединени, а разтворени един в друг, сякаш представляваха един-единствен организъм, разтърсван само от един, а не два различни стимула. От телата им се свлякоха всички прилични одеяния на цивилизацията и дълго време от устите им излизаха само животински звуци: пъшкане; стенания; гърлено сумтене от удоволствие; кратки и резки викове от възбуда. Най-накрая Керъл произнесе първата дума, разменена помежду им, откакто напуснаха офиса на О’Брайън, „да“. И после отново, извивайки своето изящно тяло, мятайки глава наляво-надясно върху възглавницата:

— Да, да!

С това „да“ тя не просто приветстваше оргазма, защото те вече станаха два и тя ги посрещна само с накъсано дишане и тихи стонове. Тя казваше „да“ на живота, „да“ на факта, че още е жива и не се е превърнала в обгорен и димящ къс безжизнено месо, „да“ на чудото, че и двамата оцеляха след светкавиците и смъртоносните начупени клони на падащото кленово дърво. Техният невъздържан, свирепо страстен любовен акт представляваше шамар в лицето на Смъртта, едно не съвсем съзнателно, но все пак достойно отричане на самото съществуване на този зловещ призрак. Пол повтори същата дума, като че ли пееше заклинание — „да, да, да!“ — докато се изпразваше в нея втори път и му се стори, че страхът от смъртта го напуска заедно с неговото семе.

Изтощени, те се протегнаха по гръб, един до друг върху разхвърляните завивки на леглото. Дълго време слушаха барабаненето на дъжда по покрива и непреставащите гръмотевици, които вече нямаха сила да разтърсват прозорците.

Керъл лежеше със затворени очи, а лицето й беше напълно отпуснато. Пол я изучаваше с поглед и, както безброй пъти през последните четири години, се чудеше защо тя все пак се съгласи да го вземе за мъж. Тя беше красива. Той — не. Всеки съставител на илюстрован речник би постъпил добре, ако поставеше неговата снимка като единствено обяснение на думата „грозен“. Той веднъж изрази на шега подобно мнение за външния си вид и Керъл му се разсърди, че говори така за себе си. Но това беше самата истина и на него изобщо не му пукаше, че не е Бърт Рейнолдс, след като тя не забелязваше разликата. Керъл изглежда не можеше да схване не само неговата грозота; тя не възприемаше и себе си като красавица и твърдеше, че всъщност тя е съвсем обикновена или може би „само малко красива, не, даже не и красива, просто хубавичка, но някак смешно хубавичка.“ Нейната тъмна коса — дори и сега, сплъстена и заплетена от дъжда и потта — беше гъста, лъскава, чудесна. Кожата й бе безупречна, а скулите — така изваяни, че човек трудно би повярвал грубата ръка на природата да е способна на подобно майсторство. Керъл беше от жените, които всеки очаква да види в ръцете на някой едър Адонис с бронзов загар, а не с мъж като Пол Трейси. И все пак тя лежеше до него и той беше благодарен за това. Цял живот щеше да се чуди как е възможно да са в такава хармония — умствена, емоционална и физическа.