Дийн Кунц - Маска

Грейс остана на място и се заслуша.

Някъде далеч отекваше гръм, но в тъмнината не се чуваше смях и кикотене.

— Може и да не са били хлапета.

— А кой тогава?

— Всяка вечер ги гледаш по телевизионните новини. Ония с железните погледи, които разстрелват, колят и душат хора за удоволствие. Те изглежда вече са навсякъде — безделници, психопати.

— Това не беше смях на възрастен човек. Правят го деца.

— И все пак не е ли по-добре да вляза вътре и да затворя вратата.

— Престани да разсъждаваш като уплашена стара дама, по дяволите!

Не беше в реда на нещата да я тормозят някои от съседските деца, защото беше в отлични отношения с всичките. Разбира се, тези деца може би не живееха наблизо. Само на няколко пресечки оттук тя вече не познаваше никого.

Обърна се и огледа външната страна на вратата. Нямаше никакви следи от непрекъснатите яки удари само преди секунди. В дървото нямаше нарези, не беше пропукано; дори не бе надраскано.

Остана много учудена, защото бе сигурна, че чува как дървото се чупи. Нима децата можеха да използват някакъв инструмент, който да вдигне целия този шум без да остави ни най-малка следа по вратата? Торбички с бобени зърна или нещо подобно? Не. С тази торбичка не може да се нанасят такива ужасяващи удари; всъщност звукът от биенето на торбичката по вратата можеше да бъде твърде силен, да, наистина силен, ако я размахва някой доста як човек, но не можеше да е тъй рязък и отчетлив.

Тя отново огледа бавно и внимателно двора. Не се движеше нищо, освен развените от вятъра листа.

Гледа и се ослушва почти минута. Би стояла и още, дори и само за да докаже на някои палави беляджии, че не е някоя страхлива стара дама, която може лесно да бъде уплашена; но въздухът беше много влажен и студен и тя започна да се притеснява от възможната настинка.

Влезе вътре и затвори вратата.

Постоя малко с ръка върху дръжката на бравата, очаквайки хлапетата да се върнат веднага. Още при първия удар щеше да отвори рязко и да ги хване на място, преди да са успели да хукнат към някое скривалище.

Изминаха две минути. Три минути. Пет.

Никой не започна да удря по вратата, а това определено беше доста странно. За малките хулигани удоволствието не беше толкова в първото, колкото във второто, третото и четвъртото нападение; намерението им не беше да изненадат някого, а да го измъчват.

Очевидно предизвикателната й поза и държание пред вратата ги бяха стреснали. Най-вероятно вече търсеха по-податлива жертва в някоя друга къща.

Тя щракна със заключалката.

Що за родители бяха тези, които оставяха децата си да играят навън в тази гръмотевична, изпълнена с електричество буря?

Клатейки неодобрително глава, учудена от безотговорността на някои родители, Грейс тръгна обратно по коридора и при всяка стъпка очакваше отново да чуе ударите. Но удари нямаше.

Беше решила да хапне лека и калорична вечеря от варени зеленчуци, поръсени със сирене „Чедар“, гарнирани с една-две филии домашно печен царевичен хляб, но още не бе гладна. Реши да гледа вечерните новини по Ей-Би-Си преди да приготви вечерята — макар и да знаеше, че при това състояние на съвременния свят репортажите могат съвсем да я откажат от храната.

Още преди да е успяла да включи телевизора в кабинета за да чуе последните жестокости, видя, че върху седалката на голямото й кресло цари невероятна бъркотия. Секунда-две не можа да направи нищо — просто гледаше с неверие опустошенията: стотици перца; разкъсан плат; отскубнати цветни нишки, които преди представляваха пъстра бродерия, а сега вместо шарки имаше ярко оцветена безсмислена мешавица сред разхвърляната перушина. Преди две години Керъл Трейси й подари комплект от три малки, невероятно красиви, ръчно бродирани възглавнички. Единият от тези дарове лежеше върху креслото, разкъсан на парченца.

Аристофан.

Ари не беше правил такива бели откакто бе малко коте. Подобно разрушително поведение изобщо не беше характерно за него, но не можеше да е виновен друг. Единствено той оставаше сериозно заподозрян.

— Ари! Къде се криеш, подъл сиамецо?

Тя тръгна към кухнята.

Аристофан стоеше до своята жълта купичка и хапваше „Мяу Микс“. Погледна я, когато тя влезе в стаята.

— Кажи ми, четирикрако космато страшилище — започна тя, — какво, по дяволите, ти става днес?

Аристофан премигна, изсумтя, отри муцуна с едната си лапа и отново се залови за вечерята с високомерно котешко безразличие към нейното вълнение и недоволство.